Общи дискусии за системата Wushu.

изключилтелно добър в боя без оръжие*** - прилага владее цял арсенал от мръсни хватки -душене на противника, ключове, удари в жизненоважни точки и т.н. освен това има няколко метателни ками, старателно скрити под дрехите, на върха на които има отрова от невротксин., както и с балисонг. Разполага и с с дълга тояга БО, която наглед използва като бастун и така умело прикрива, а всъщност е много опасно оръжие в ръцете му.

Владее бой с ножове *** - изстински професионалист в това умение.
детизировка* макар и да не е голям специалист в тази област Чанг умее да променя дрехите и лицето си си така добре, че да не бъде лесно разпознат.

Тънки занаяти - * няма ключалка която да му се опре, няма измама която не може да извърши

Тълпата покрай тях все повече се увеличаваше, противно на очакванията, че към покрайнините на града навалицата ще намалее. Гвардейците все още се справяха, но хаосът нарастваше порпорционално на темпото, с което отделните групи по улиците се сливаха в страховити тълпи. Всеки момент изходите на града щяха да се задръстят заради хората, които се опитват да напуснат града или заради другите, които не искат да пуснат първите. Във въздуха се понесе натрапчивото предчувствие за кървави размирици, пожари, хаос и разруха....

Минаваха през кръстовище с пет улици, когато фамилната гвардия на Д`Еар по необходимост използва оръжията си. Непознат мъж се опита от упор да хвърли изкъртено от уличната настилка паве срещу конете на каляската и капитанът на охраната го изкорми като пиле с пиката си. Устремът на снажния, брониран конник отлепи от земята нападателя, отвори с тежкото си копие огромна дупка през червата му и го отхвърли върху още неразграбена сергия. Обаче хората наоколо не се разбягаха при вида на развилнелия се катафракт*, а това значеше много лоши неща... Които предстоят съвсем скоро...

Тристан хвърли бегъл поглед на убития, огледа с подозрение сгъстяващата се, враждебна към всичко навалица - и делово изпука кокалчетата на наранените си ръце. Намиращия се до него Еартрид обаче поклати глава:
- За разнообразие този път може да не се бием – той отвори вратичката на коляската и надникна вътре – Богиньо, простете за забавянето, но смятам да реша в движение един, два проблема.
- Няма проблеми – усмихна се разкошно Луната и за момент на останалите им се стори, че прошката й е за забавянето, но след миг нещата се изясниха.... – намирам фамилиарността ти за изключително забавна.
- Като писукането на малко зверче, което подскача в шепата ВИ? – усмихна се на свой ред той и ТЯ кимна за потвърждение.
- Много точно казано! – ъгълчетата на съвършенните й устни потрепнаха чаровно - признавам, че за смъртно същество имаш доста добра способност за изразяване.

За момент Еартрид остана безмълвен, бавно осъзнавайки, че туко що превъплътената от плът и кръв Луна е зачела съществуването на дарбата му. Очите му се разшириха от изумление, а след миг осъзна и още нещо – ТЯ даваше одобрение на плана му още преди да го е изказал гласно... а дори не беше усетил кога и как е надзърнала в ума му.
- Хайде, храбро и неразумно хлапе, направи каквото си намислил! Силенс и Лилиан ще те прикриват, стига да вярваш в техните умения достатъчно, за да им повериш живота си!
- Както повелите, Богиньо – успя само да отвърне кротко той, но тя не промълви нищо, оставяйки го да се пита колко дълбоко е надникнала в душата му. Междувременно Луната докосна умовете на Силенс и Лилиан, споделяйки с тях идеята на Коджа. Ако я осъществяха, това можеше да разреши с един удар сериозна част от проблемите им... но при провал, щяха да си понесат последиците.
- Помни, поете, че ако се провалиш, ще е твърде късно да си пробием път със сила! А дори и да го сторим, ще загубим време.... достатъчно време!

Еартирд ловко се покачи върху покрива на каляската, внимавайки къде стъпва, за да не пропадне. Опасенията му обаче се оказаха напразни, защото, въпреки изящния си външен вид, луксозната карета можеше да устои на пряко попадание от балиста. В края на краищата родът Д`Ееар имаше достатъчно пари, за да използва най-доброто и сигурното....
Неколцина жени и мъже, крайно ядосани на вселената като цяло, вторачиха поглед в него, питайки се дали да не го свалят, от където се е покачил, с едно добро премерено хвърляне. Приятел на убития от капитана понечи да се развика, но Лилиан докосна ума му меко и нежно, с почти котешка деликатност, и човекът просто замръзна на място, неспособен да вземе каквото й да е решение. Съществуваше само този миг на колебание и очакване и той го сграбчи здраво, с отчаяната решимост на твореца, който знае колко е важно да се вкопчиш в секундата вдъхновение, когато те сполети:
- Ликувайте сестри и братя, ликувайте – извика възторжено той – Богинята на нощното небе, Луната, Среброликата Господарка е дошла лично за празника! Тя се е спуснала от Бездънната височина на Небето, защото ни обича, понеже сме заслужили милостта Й. Ликувайте, сестри и братя!

Тълпата от враждебно настроени човешки същества за един миг се превърна в негови слушатели. Не защото вярваше в думите му или защото се бавеше, колкото да събере достатъчно камъни и лостове... не и понеже ораторът вдъхваше доверие или симпатии...Не!
А защото им казваше това, което искаха да чуят – че всичко е наред и няма от какво да се страхуват. Загадъчното изчезване на Богинята, недомлъвките на лунните жреци, собствените им избуяли страсти и агресия, нарастващия, тотален хаос – всичко това предизвикваше в тях паника. Мъжът, покачил се върху каретата, ги спасяваше от лудостта, избуяваща в собствените им сърца, предлагаше им спасение от ужаса на неизвестността, от страховитата мисъл, че самата вселена е започнала да се разпада и ги чака всеобща гибел...

- ТЯ ми се яви, сестри и братя, и аз мигом забравих всичките си страхове и тревоги! Сестри и братя, щом Я погледнах в очите и разбрах колко съм смешен в страха си, че може да е изчезнала. Сестри и братя, ТЯ ни обича и е слязла от небето, за да ни даде лично Безкрайната СИ Любов. Ликувайте, сестри и братя, защото ще Я видите на връх празника!
Продължи да описва аспектите на нейната божественост и гласът му кънтеше, изпълнен с искренна, светла радост – тъй като няма по-убедителен човек от оня, който казва истината. Понеже истината зашеметява по-пълно и от най-величавата измислица.

И после, когато почувства, че хваща достатъчно здраво сърцата на слушателите, смени тона. Събудената енергия в тълпата някъде трябваше да отиде, защото вече се е натрупала и представлява огромна опасност да не я контролираш. Нужни са титанични усилия, за да превърнеш агресията в покой и незначителен тласък в правилната посока, за да я пренасочиш срещу желаната от теб мишена:
- Но братя и сестри, зли хора от Север използваха слизането Й при нас, за да сеят хаос и безумие, за да разколебаят във вярата към НЕЯ дори низшите служители на храмовете Й, за да заплашат съществуването на нашия прекрасен, роден град. Долни и мръсни врагове на нашата родина се опитаха да всеят разкол между нас, да вдигнат брат срещу брата, стари срещу нови граждани, западни срещу източни хейвънци.

Отново го послушаха, защото казваше каквото искаха да чуят. Тълпата олицетворяваше склонността на града да насочва агресията към части от себе си – но дори и тълпата споделяше инстинкта за самосъхранение на нормалното общество. По един изкривен начин, но все пак го споделяше – и този инстинкт нашепваше, че винаги е по-добре да мразиш чужденеца, отколкото себе си. Някой външен, който идва от север с огромна брадва, отколкото съседа си, макар и съседа да е с леко дръпнати очи и странен акцент.

Омразата на хората се раждаше от страха и тревогата им, но последите се пораждаха от чувството за неизвестност, заради факта че сложни теологични проблеми са почукали на собствените им врати. Ораторът за пръв път им предлагаше ясен и в същото време приемлив от социална гледна точка обект за омраза. За разлика от източняците, мъжете от север не идваха, за да подбиват пазара на труда. Идваха с коне, брадви и лъкове, с глада си за богатствата на Дирайнската и Виндарската провинция, а веднъж дваж се бяха спускали още по- на юг, чак до Кирианската долина, която се намираше на някакви си двеста километра от Хейвън.

.... Тези зверове се кланят на опръскани в кръв идоли, ядат сурово месо – продължаваше Еартрид, който без угризения на съвестта преплиташе истина и лъжа в пленителна плетеница – в разгара на зимата запрягат кучета с кърваво червени очи в шейни, направени от кости и отвличат жени от най-северните ни селища. Те са толкова свирепи, че не могат да се съберет във войска и да ни нападнат. Но най-лукавите от тях са дошли, за да сеят раздор между нас и да ни отслабят. Обединени сме по-силни от тях, но те търпеливо са чакали своя миг.

В тълпата започнаха отново да се появяват признаци на агресивност и омраза, а Еартрид не можеше да е сигурен, че контролът му е пълен. За миг всичко увисна в непосилно равновение, сякаш хората не знаеха дали да крещят заедно с него или срещу него. С периферията на съзнанието си усети как Лилиан и Силенс ловко и сръчно претърсват с умовете си тълпата за потенциални нападатели. Достатъчен беше един хвърлен по него камък, за да се отприщи енергията, с която си играеше, и тълпата да ги разкъса – но той имаше вяра в младата жрица и стария си приятел и повери живота си изцяло на уменията им, на способността им да го защитят.
- Трябва да ги накажем, братя, трябва да ги накажем, задето се опитаха да ни разцепят и направят по-слаби. Ние сме силни, ние сме единни, сестри и братя, ние ще накажем северняците и ще започнем от водача им. Един отвратителен мъж, който е дошъл, за да сее мрак и смърт между нас. Отвратителен човек, който крие черното си сърце под измамно красива външност, под руси коси, толкова гъсти, че стоят като грива и сини очи.... – Еартрид старателно описа пред тълпата противника на съмишлениците си, наблягайки на извратеното противоречие между измамно добрия външен вид и изродената му душа.
- Да го заловим братя, да унищожим този, който дойде, за да сее лъжи между нас. Който се крие, защото чака сгоден случай да посегне на самата Богиня. Мерзостта му стига до там, че е готов да посегне на нашата богиня, за да угоди на напоените си с кръв северни идоли. Да го заловим и накажем братя. Той се крие в кратера на близкия вулкан и от там ни дебне, но ние трябва да го накажем, да го накажем, да го заловим, сестри и братя. Нека не чакаме това чудовище, което всеки миг крои планове и ни насъсква един срещу друг.
Ако му се оставим, ще настане хаос и северняците ще опустошат земите ни, защото жадуваният от тях раздор ще ни направи слаби. Но ние сме единни и силни, сестри и братя, ние ще стъпчем своите врагове и техните шпиони. Дори да се крият в пещера, в кратера на вулкана или накрай света....

ИСТИНА ВИ КАЗВАМ, СЕСТРИ И БРАТЯ, ВЯРВАЙТЕ МИ! – гласът на Еартрид прогърмя екзалтирано над нажежилата се тълпа. Тя представляваше орган, цигулка, любовница, съдия и дете в хватаката на обсебващата му любов, която изпитваше към нея. Любовта, която изпитва всеки поет и оратор към хората, които контролира и в същото време контролират него в затворен кръг.
- ЩЕ НАКАЖЕМ ЛИ СЕВЕРНИЯ ШПИОНИН? – извика той към навалицата, която необратимо беше затворила всички изходи от петорното кръстовище – ЩЕ ГО НАМЕРИМ ЛИ, ДОРИ ДА СЕ СКРИЛ НА САМИЯ ВРЪХ НА НАШИЯ, РОДНИЯ ХЕЙВЪНСКИ ВУЛКАН. ЩЕ ГО НАПРАВИМ ЛИ ОЩЕ СЕГА, СЕСТРИ И БРАТЯ?

---

* катафрактът (ако не бъркам) е тежковъоръжен конник във Византийската Империя. Носел е много сериозна броня по себе си и коня. Освен със сабя/меч е разполагал и с тежко копие, боздуган и т.н.

ИИ - всички детайли, които ми дадеш, ги слагам на ЯН, като разчитам за оцеляването си на защитата от страна на Лилиан и Силенс. И вътреигрово съм постъпил по същия начин, така че тук няма неяснота защо и как го правя.
Също така не бих отказал малко помощ от страна на милейди Д`Еар, която би могла да ми помогне с установяването на контрол над тълпата.А да - за водещ показател използвам Артистизъм (чисто системно няма разлика, защото и той е максимален, но лично аз смятам, че използването на магия върху толкова много и толкова напрегнати емоционално хора може провокира абсолютно непредвидими последици.
ИИ.

Чанг почувства, че е крайно време да вземе ситуацията в свои ръце. Идеята на Еартрид бе добра, но кой знае защо никой не му помагаше в нейното реализиране. Източнякът се изстъпи до Ееартрид Коджа и мощно закрещя така че гласът му се разнасяше по целият площад:

- О БОГОВЕ! ОБЕЗУМЯХТЕ ЛИ ХОРА! НИМА НЕ ВИ Е СРАМ ДА ТЪРСИТЕ ВРАГОВЕ СРЕД СЕБИ СИ ДЕЛЕЙКИ СЕ НА ИЗТОЧЯНИЦИ И ХОРА ОТ ЗАПАДА? НЯМАТЕ ЛИ ЛИ ВСИЧКИ ДВА КРАКА И ДВЕ РЪЦЕ, ЕДНА ГЛАВА И ДВЕ ОЧИ, ДВЕ УШИ, ДВЕ УШИ И ЕДИН НОС С ДВЕ НОЗДРИ? - ПЪК ГОЛЯМА РАБОТА ЧЕ НА ЕДНИ ОТ ВАС ОЧИТЕ БИЛИ МАЛКО ДРЪПНАТИ А НА ДРУГИ - НЕ! - Много хора го загледаха но все още бе трудно да се определи дали интересът или омразата надделяваха.
ВИЕ ВСИЧКИ - МЪЖЕ И ЖЕНИ ОТ ИЗТОКА И ЗАПАДА - ЖИВЕЕТЕ В ХЕЙВЪН - И ТОЙ Е ВАШИЯТА ДОМ, ВАШАТА БОЛКА И ВАШАТА ГРИЖА. КОГАТО ТОЙ ИМА ПРОБЛЕМ СИ ПОМАГАТЕ ДА БЪДЕ ПРЕОДОЛЯН. СЪВСЕМ НАСКОРО ХОРАТА ОТ ИЗТОКА УБИХА ВАМПИР И ВСИЧКИ СЕ РАДВАХТЕ И ГОВОРЕХТЕ ЗА ТЯХНАТА ЧЕСТ? ЗАЩО СЕГА СТЕ НАСТРЪХНАЛИ ЕДИН СРЕЩУ ДРУГ? А? АЗ ЩЕ ВИ КАЖА ЗАЩО - ВИЕ ИМАТЕ ОБЩ ВРАГ!
трябва им още малко помисли си Кен Чанг
ВРАГ КОГОТО НЕ ВИЖДАТЕ! ВРАГ КОЙТО ИСКА ДА ВИ РАЗЕДИНИ, ЗА ДА МОЖЕ ПО ЛЕСНО ДА ВИ УНИЩОЖИ. ВРАГ КОЙТО ДОКАТО ВИЕ СЕ ИЗБИВАТЕ ЩЕ СЕ ВЪЗПОЛЗВА ОТ ТОВА ЧЕ НЕ СТЕ ОБЕДИНЕНИ, ЩЕ ВИ ВРЪХЛЕТИ И ЩЕ ВИ УНИЩОЖИ. ВРАГ КОЙТО ЩЕ ИЗНАСИЛИ ЖЕНИТЕ ВИ! ВРАГ КОЙТО ЩЕ ЗАПАЛИ КЪЩИТЕ ВИ И ИЗТАРАШИ МАГАЗИНИТЕ ВИ. гласът му достигна нечувани висоти и изби във фалцет (сега е моментът да стигна до същността помисли си той)
МОЯ ПРИЯТЕЛ ГОВОРИ ДОСТАТЪЧНО ЗА ТОЗИ ВАШ ВРАГ. ТОЙ ОПИСА ПОВЕЧЕ ОТ ОПИСАТЕЛНО ОПАСНОСТТА ОТ СЕВЕРА. НЯМА ДА ПОВТАРЯМ ДУМИТЕ МУ. НО ОПАСНОСТТА ИДВА ДОРИ НЕ ОТ САМИТЕ СЕВЕРНЯЦИ. СЕВЕРНЯЦИТЕ СА ЗЛИ СЕВЕРНЯЦИТЕ СА ОТВРАТИТЕЛНИ. СЕВЕРНЯЦИТЕ МИРИШАТ ЛОШО. СЕВЕРНЯЦИТЕ СА НАПАСТ!!! НО СЕВЕРНЯЦИТЕ НЯМАТ ГРАМ МОЗЪК! ТЕ НЕ БИХА БИЛИ ОПАСНИ ЗА НАС АКО НЕ БЕШЕ ТЕХНИЯТ ВОДАЧ. -ИМЕННО ТОЙ Е ЗАПЛАХАТА ЗА ХЕЙВЪН - ТОЙ ИМА ДЪЛГА РУСА КОСА - ТОЛКОВА ДЪЛГА И ТОЛКОВА РУСА ЧЕ ЧАК ПРИЛИЧА НА ГРИВА. ОЧИТЕ МУ СА СИНИ КАТО ЛЕД. И Е ОБЛЕЧЕН В ЧЕРНА ПЕЛЕРИНА. ТОЙ ИСКА ДА СЕЕ ТЕРОР В НАШИЯ ГРАД. ТОЙ ИСКА ДА СЕЕ СМУТОВЕ В НАШИЯ ГРАД. ЗА НЕГО БИ БИЛО ПРЕКРАСНО АКО В ХЕЙВЪН ЦАРИ ВЕЧЕН МРАК, ЗАЩОТО НАВСЯКЯКЪДЕ ЩЕ ИМА САМО ХАОС В КОЙТО ТОЙ И СЛУГИТЕ МУ ЩЕ СЕ РАЗПОРЕЖДАТ - не съм далеч от истината (помисли си Чанг) просто им спестявам частици от нея. - И СЕГА Е МОМЕНТЪТ НИЕ ДА ГО СПРЕМ. С МЕН ЛИ СТЕ ХОРА НА ХЕЙВЪН? НЕ ВИ ЧУВАМ? С МЕН ЛИ СТЕ? АКО ДА - НАПРЕД КЪМ КРАТЕРА НА ВУЛКАНА!

ИИ: 1 зар ян - останалото е ин който разпределям горе-долу поравноо между мен и Еартрид в съотношение 2 ин за мен и 3 ин за него
П.С. водещ показател - тънки занаяти (в което влиза и умението да манипулираш хората)

Ирейн стоеше неподвижна. Цялото й същество беше напрегнато в очакване. Ако се провалаха сега тълпата щеше да ги смачка като стадо разярени животни, което потъпква всичко по пътя си. Д`Еар изпитваше силна болка, а тежестта на умората все по-силно налягаше над нея. Сега, когато стоеше на дено място, тя я чувстваше по-силна от преди. Не можеше да си спомни кога за последно бе спала. Струваше й се твърде далече. Чувстваше се като малко дете, загубено на оживен пазар. Душата й умът и се лутаха между хилядите хора, търсейки нещо познато, но не го намираха. Дори нямаше спомен кога е влязла в каретата. Срещу нея кроткото лице на богинята й се усмихваше и сякаш я подкрепяше безмълвно. Ирейн усещаше тълпата. Тя сякаш не беше съставена от отделни хора, от индивиди, а сякаш всички се бяха слели в това общо същество - с единно мислене, с единно движение. Девойката чувстваше как тълпата се клатушка, неуверена в това което чува или по-скоро все още колебаеща се. Всеки момент можеше да тръгне срещу тях и тогава щеше да ги погълне като разбушувало се море и да ги смаже. Ирейн потръпна от тази мисъл. Не, не можеше да остане повече така. Въпреки умората и въпреки болката, тя предпочиташе да е навън, да прави нещо, пък било то и само да защити Ерхард и Де Нокс. Благородничката отвори вратата и с грациозна стъпка излезе от файтона. Трябваше само да кимне към Ерхард и той й подаде ръка, за да може и тя да се качи при него на покрива на возилото. Тълпата за миг притихна, сякаш от уважение. Повечето хора в града познаваха семейство Д`Еар и лицето на Ирейн, нежно и някак по детински невинно им вдъхваше увереност.
-Народе на Хейвън - без да крещи, без да вика, само с леко повишаване на гласът Ирейн постигна толкова много. Спокойният тон, ведрото изражение, всичко това сякаш подтикваше хората да й вярват. Гласът й, мек и мелодичен се разнасяше над главите й като нежният бриз. Хората по-назад, които не чуваха сякаш разбираха казаното по движенията на розовите й устни. - ние сме преживели толкова много. Нашият град е толкова стар и е видял толкова много неща. Сменяли сме управници, сменяли сме изгледа на града, сменяли сме празниците й честванията си, но едно винаги е оставало тук и това е духът на този град. Но ето, че дойде ден, в който се опитват да ни отнемат нашият дух. Хората от севера, на чело с техният жесток и хитър водач, се опитват да ни сломят. Искат да посеят семето на раздора и кавгата сред нас и да ни унищожат от вътре. Те всяват хаос, там където е имало ред, всяват страх, там където е имало смелост, всяват слабост, там където е имало сила. Искат да ни изплашат и да ни
пречупят. Замислете се, от кога не сме виждали слънцето? Само черни облаци покриват нашето небе. Това е заради тяният водач, който сика да ни отслаби. Да ни накара да спрем да вярваме в нашите богове, които винаги са ни били опора. Нашата богиня дойде, за да ни вдъхне сила и да ни помогне, а какво завари? Един град пълен с недоверие, пълен със скандали, с унищожение и разруха. Завари братя, които се бият, семейства, който напускат земите на прадедите си, за да бягат в страх. Това ли сме ние? В това ли ни е превърнал този чужд човек?! Ще го оставим ли да разруша нашият дом? Дома на нашите родители и техните родители и хората преди тях? ще го оставим ли да вземе духа на нашият град и да ни остави празни от вътре?! Или ще се обединим и ще му покажем, че ние сме силни и единни и не се боим от него и хората му! Нека отидем при вулкана, там където се крие тази змия, нека вдигнем високо глави и да му покажем кой сме ние! Защото ние сме Народа на Хейвън и никой не може да ни разгроми! - Ирейн нарочно сниши леко тона си към каря и последното изречение беше изкрещяно с пълна сила, за да има още по-голям ударен ефект. Тя само се молеше това да подейства на тълпата. защото в противен случай... Девойката тръсна глава, сякаш за да прогони такива мисли, но те така и не си отидоха. Тя затай дъх в очакване на отговор от към тълпата, която все още се люшкаше в обятията на несигурността, а в ръцете й, изящно поставени зад гърба, се бяха появили два ножа. Ирейн беше застанала леко в страни от Ерхард, готова да защити себе си и Ерхард, ако станеше най-лошото. Тя стискаше дръжките на ножовете, а остриетата им удобно се губеха някъде из гънките на полата й, така че да не могат да се забележат, но при нужда да могат веднага да ударят. Погледът на Ирейн се стрелкаше из тълпата, следейки за най-дребната реакция. Сърцето й се свиваше, при вида на Нокс, долу сред тези хора. От това разстояние тя не можеше да го защити добре. Дори да се хвърлеше мигновенно, пак щеше да й отнеме твърде много, за да стигне до него. Единствената й утеха бе, че от тук имаше доста добър прицел и можеше да метне с голяма точност някои от ножовете си. Всичко това тя премисляше в секундите, които останаха обвити в мълчание. Сега единственото, което й оставаше бе да се моли, че няма да й се налага да използва оръжия срещу тълпата.

ИИ: Ако твърдо си решил да са 6, ето - 3 Ян, 2 Ин за мен и 1 Ин за Нокс

Тристан определено беше изумен от двойнствената натура на новите си познати. В един момент бяха прилични и аристократични, в друг - мъчители, а сега се изживяваха и като оратори. Е, явно външния вид лъжеше... И то много жестоко. Гологлавия нямаше намерение да се катери на каретата, за да убеждава хора. Нямаше да вика и от земята. Първо не харесваше тия неща, второ не му беше на кеф и трето и може би най-важно - можеше някой лихвар да го види, а беднякът все още имаше няколко нека кажем дребни борча, които обаче преспокойно можеха да му костват доста. Най-добре беше да си кюта и да пази кожата си, тази на младата Ирейн и на Лилиан - в случай, че някой започнеше да ги мери с яйца, домати... или нещо по-интересно... Тристан се позиционира, така че оптимално да покрива района си на пазене. Оглеждаше се уж небрежно, но всъщност беше нащрек. Никога не знаеш откъде ще изскочи заекът*... Цялата работа като телохранител започваше да му се нрави. Можеше и да се наложи да смени "професията" си... Ако успееше да се измъкне невредим от цялата каша де...

ИИ: По две защита за Тристан, Ирейн и Лилиан
* - Колко му е пак да ни нападнат зайци наистина.

Ако някой от тези недоклатени проповедници се издъни, да се обърне острото на алебардите.- Вентьой предаде на най-близкия страж, след което направи дискретен знак на още няколко. Нямаше никакво доверие в нечии импровизирани ораторски способности, не ги слушаше и последното, което му се искаше е да разчита на тях. Ако искаха да си говорят - добре. Ако обаче от това не произлезеше нищо, алтернативата беше методична сеч през тълпата и благородникът това въобще не го обременяваше морално. Тълпите от край време биваха хаотични и от край време даваха жертви, заради това. Принцип, който сигурно някъде беше записан в законите за устройството на мирозданието или поне беше директно следствие от тях.
Вентьой възнамеряваше да се движи с кордона някъде до мястото на самия вулкан, когато елегантно щеше да се отдели от общата група и потърси прикритието на скалите, за да избере подходящо място, от което да има изглед към ставащото в околността. За съжаление, не това бе любимото му време от денонощието, но черните скали и черното наметали достатъчно добре си подхождаха дори и без много допълнителни мерки, макар че точно в момента на благородника не му се рискуваше. Цялата тази ситуация му идваше твърде мистично за човек, който е свикнал единствено да си играе със сянките и това беше само едно от нещата, които го изнервяха, заедно с присъствието на "годеницата" му и на целия кордон...създания.

3Ин, 3 Ян.

Атака не последва, явно подгтовените остриета и заплащшително излгеждащи хора говореха с тълпата на език, който биваше разбиран дори по времена на масова истерия. Най-смелите опитали се ги набиха собаствените им дружки от тълпата, а с останалите говориха импровизираните проповедници със и без синя кръв. Както и да е, броятна пътуващите към вулкана дори се увеличи с няколко следотрърсачи и агресивни побойници, които последваха тези, които изглеждаха уверени по времето, когато всички останали ги тресеше паниката.
Всъщност, един от присъединилите се се оказа във висша степен полезен, защото явно беше "дете на гората". Познаваше се по много неща, не на последно място-миризмата на пръст.
Точно той обаче да намери къщата, издялана в една от стените на вулкана така, че да не може да се забележи отвисоко поради издатините на стената. Бувкално издялана, с все колоните...и наблюдателните постове над нея... и нещо, което приличаше на поле, разчистено то всичко, освен капаните. Трябваше някак да се промъкнат незабелязани от стражата, но щеше да е сложно. Явно планът не беше в действие от вчера...

Чанг реши, че той е един от малкото които наистина разибират от тънки заняти като отваряне на ключалки, работа с шперц, разчитане и прикриване на следи и въобще всякви гадни номера на които го бе научил живота на улицата и които можеха да са им полезни сега. Той реши да съсредоточи цялото си внимание към капана, с риск да бъде нападнат, защото ако го обезвредеше можеха да проникнат доста бързо в крепостта преди нмезидата да ги е усетила. Капаните бяха хитро скроени, но Чанг вече бе виждал такива по богаташките къщи и не се притесни особено. Наистина - работата не вървеше толкова бързо колкото му се искаше на него, но с малко помощ от някой от друг щеше да е свършил преди, пазачите на горните бойници да са казал "копче", а честно казано сега това бе най-важното - да се справят за отрицателно време, защото Чанг имаше опит от сблъсъци с подобни противници и знаеше колко неприятни могат да са те. Още усещаше студенината на синята светкавица върху себе си.. Затова той се съсредоточи върху капаните, и видя механизмите не само как са поставени, но дори и как са били поставяни,(като изолира от ума си защитниците на крепостта, макар това да не бе лесно) а мисълта му щракаше и той си представяше цялостният механизъм на устройството и си го представяше, докато не каза "готово" и не се захвана да го разглобява. Надяваше се, че в този момент някой от другите го покрива. Защото ако в този момент някой отгоре погледенеше и го видеше, щеше да е ужасно удобна мишена за стреци с лък или арбалет. Малко хора биха пропуснали отгоре. С тези мисли Чанг продължи да се справя със капаните които ставаха все по-малко и по-малко. Надяваше се също, че ще получи малко помощ (по отношение на обзвреждането на капана)

ин - 2 ( за да се предпазя от стрелците) , 5 (ян за да бъда обезвреден капана) и 1 ин за да се предпазя от капана насочвам всички усилия обезверждане на капана.

водещо - тънки занаяти* (иначе казано умения в престъпния свят)

_________________

Дарк се приближи безшумно до Чанг и тихо му прошепна:
- Върши си работата спокойно, няма да ни видят.
Въпреки че наемника едва ли можеше да бъде по-неспокоен, гласът на девойката като че ли го ободри поне малко, докато се справяше с поредния капан. По пустата поляна духаше хладен вятър и като че ли нищо не го заплашваше. Но Послушницата все още беше нащрек, затова не й беше трудно да забележи стоящите високо на бойниците мъже. Тя проникна в съзнанията им един по един и извика в тях видения. "Долу няма никого, приятелчета, тихо им нашепваше Лилиан, така че няма нужда да поглеждате. Капаните са в пълна изправност и нищо не ви заплашва. Само вятъра премята тръни през поляната и люлее клоните на дърветата в далечината." Заставяше ги да гледат навсякъде около тях, но не и в Чанг или в нея. А щом не ги виждаха, нямаше и опасност да бъдат разкрити, разсъждаваше тя. Дано само някой дойдеше да помогне на Чанг за капаните, мислеше си послушницата. Трябваше да приключат с тази работа без да губят ценно време, а самата тя нямаше никаква представа от тези механизми.

ИИ: Половината на Ин, половината на Ян.

Пръстите на де Нокс спокойно държаха арбалета, който мъжът сам не можеше да си спомни откъде бе докопал. Баща му беше върл почитател на лова на лисици и държеше единственото момче да разбира от лов, което пък Силенс активно не държеше да прави, но поне имаше някакви основни способности в стрелбата. Така или иначе буржоата се чувстваше едно ниво по-спокоен с оръжието в ръце.
А говорейки за това, чернокосият бе втрещен от невероятната приливна вълна на абсолютно спокойствие, която го беше заляла. По време на сцената с тълпата, мислите му бяха хармонични, насочени право към това, което искаше да направи и мисълта му не трепна дори за секунда. Нещо, което никога не се бе случвало, когато използваше Силите си. Дори Тя се плъзгаше на сантиметри от земята, встрани от него, по-спокойно от обикновеното и отвреме навреме само му нашепваше да внимава. Силенс беше повече от убеден, че зад всичко това стои присъствието на Богинята. Някак си... умът му сияеше, без да може да си го обясни.
Кен Чанг вършеше работата си чевръсто като Тристан се опитваше да помогне с каквото може, докато Лилиан леко погалваше съзнанията на стражниците, които можеха да ги забележат. Съзнанията на тримата Усещащи в момента можеха да бъдат видяни като разцъфтели цветя, които се плъзгаха наоколо. И тримата баха нащрек и готови да атакуват, ако се появи нуждата. Останалите също стояха на пост като стрелкаха с погледи зоната наоколо, а Ирейн главно съсредоточаваше погледа си върху Чанг. Беше й интересно какво върши, но и същевременно я човъркаше притеснението, че нещо може да се обърка.
Спокойствието на Силенс рязко бе разрязано:
- Не сте сами... - Тя се бе приплъзнала зад гърба му, а косите й бушуваха.
Погледът на буржоата се стрелна натам, накъдето му сочеше Тя и само миг по-късно иззад ъгъла се появи часовой.
Дали заради това, че не очакваше да види някого или пък просто заради по-забавените реакции първата секунда той не направи нищо. За Лилиан и Де Нокс това беше цяла вечност.
Двамата размениха един мимолетен поглед, след което запокитиха с все сила по едно пипало от силите си. Двете магии се преплетоха взаимно и с все сила се забиха в челото на стражника и се увиха около врата му. Мъжът се свлече.
- По дяволите... - Изръмжа Еартрид.
- Бързо, приберете го - Каза Ирейн и моментално обходи околността с поглед.
Тристан и Коджа бързо отидоха и придърпаха тялото му към възможно най-скришното кътче, което успяха да импровизират.
- Колко време ще действа заклинанието ви? - Обърна се Д'Еар към Силенс и Лилиан.
- Доста, ако съдя правилно - Усмихна се някак си вътрешно доволна послушницата.
- Изглежда и двамата не преценихме силите си, а умножени по две... - Силенс се усмихна на свой ред на Нейните думи, които никой не чу. - Така че ще бъде в безсъзнание поне половин ден.
- Да се надяваме, че не сме привлекли ненужно внимание в такъв случай - Присви очи червенокосата дама и продължи да обхожда старателно с поглед местността.
Кен Чанг продължаваше да работи чевръсто, сякаш не се бе случило нищо.

ИИ: за Силенс: 70% Ян и 30% Ин

Макар и не вещ, колкото Чанг, Тристан също поназнайваше малко от тия опасни механизми - капаните. При все реши, че е по-добре да помага на другаря си, а не да се захваща самостоятелно - при тия неща четири ръце бяха повече от две. Я щеше да се наложи да се държи нещо, я да се дръпне друго - абе, по-добре беше да работят задружно. Чанг беше разбрал основния механизъм и съответно начин за обезвреждането му, а беднякът трябваше просто да следва указанията му - всичко изглеждаше толкова просто и същевременно толкова опасно - в момента животът им висеше на косъм... или по-скоро на пружина. Едно погрешно действие и бум - щеше да стане интересно. Е, така или иначе щеше да стане интересно - тия злонамерени хора с арбалетите преспокойно можеха да отнесат половината дружина. Нищо чудно, че Тристан хвърляше по един поглед назад от време на време - веднъж беше опитвал подобна стрела и определено не искаше да повтаря...

ИИ: Така или иначе няма да можем да ги обезвредим този ход - по-добре да се предпазим малко... 2 защита от капаните, 3 за обезвреждането им и 3 защита от стрелците.

Ирейн стоеше притихнала и съсредоточено гледаше действията на останалите. Погледът й се стрелкаше между тях, после към полето, после към бойните кули. Знаеше, че там има стражи, готови да застрелят всичко, което помръдне сред полето, въпреки че не ги виждаше от подобно растояние и зад окритието им. Освен това занеше, че всеки момент ще се появи тълпата гневни граждани, които бяха разбушували и оставили далеч зад себе си. Малцината смелчаги, последвали ги стояха в страни и също чакаха безмълвно. Ирейн, с грациозна тиха стъпка се озова в близост до командира на стоята собствена стража. Тя занеше много малко за него, освен че си разбира чудесно от работата и че е отличен стрелец, а в момента повече не й трябваше да знаеш. Тя зопачна бавно да шепне нещо в ухото му, за да не вдига повече от необходимото шум. Много малко благородници реално разибраха от бой, за това си имаха стражи, но пък станеше ли дума да дават заповеди те винаги прояваваха изобретателност. Ирейн обясни на кратко плана си. След като Чанг и останалите отворят вратата, той и неговите най-добри стрелци щяха да заемат удобни позиции за стрелба. После се пращаше малка примамка, колкото да накара стрелците да нападнат, разкривайки се, а след това беше просто въпрос на точна стрелба. Отстраняха ли поне 50% от стрелците минаването през полето щеше да е напълно възможно. Капитанът кимна в одобрение на плана и отиде де обясни на мъжете си какво да правят. Сега само трябваше да се махнат капаните.

ИИ: 70% Ян, 30% Ин.

Чанг изпъшка силно(болеше го цялото тяло), опита се да се изправи, но не можа, после се стегна и се опита още веднъж и този път с известно усилие - успя. Това бе добре, значи нямаше счупвания нито изместено рамо както си помисли в първия миг, а най-много някое и друго натъртване (не че не болеше), което щеше да му мине за ден-два. Хвърли поглед към Тристан и след като се убеди че е жив (и малко по-здрав от него самия) престана да се безпокои и се опита се да се изкатери на върха на ямата, отъкъдето (катеренето бе истински ад) където изкачил се вече веднъж помогна на Тристан да се изкачи на свой ред и отново се зае с обезвреждането на капаните.

6 ин с които се защитавам от капаните, 1 ян с което ги обезвреждам и 1 ян с което помагам на Рейдън. Надявам се някой да помогне за капаните.

водещо - тънки занаяти*

Гологлавият огледа мястото, където беше попаднала стрелата. Въздъхна с облекчение, че не беше засегнала нищо жизнено важно. Тристан се чудеше докога ще изкарва късмет и да се разминава на косъм от гибелта. В момента обаче нямаше полза да се вайка. Беднякът стисна зъби и извади внимателно стрелата от другата страна, както беше правил и преди... и пак болеше, мамка му. Чанг вече се беше качил, а гологлавия почти беше превързал раната - не искаше по някое време да му се покажат червата... С малко помощ от приятеля си и двамата бяха вън от ямата за нула време. Веднъж горе реши, че е крайно време с Чанг да обезвредят оставащите капани, за да може групата да продължи. Не се знаеше кога ще се появят подкрепленията на пазачите, но надали щеше да им се размине толкова лесно.

4 атака към капаните и 4 защита към тях. И Тристан използва тънки занаяти 1 като водещ атрибут...

Когато двамата бойци пропаднаха в ямата, магьосницата също политна и едва не се струполи на земята. Въпреки че нямаше никакви поражения, й трябваха няколко мига, преди да се освести и да отвори очи. Тъй като беше свързана с илюзията си с другите двама, неволно беше пренесла някои от физически и психически въздействия, които им влияеха, върху себе си. Не беше чувала на някой друг да се е случвало същото, но нямаше съмнение, че това беше причината за загубата на равновесие. Това беше и една от причините да не обича този тип заклинания, помисли си тя, но в момента нямаше голям избор.
Дарк успя да се съвземе сравнително бързо и да огледа изучаващо останалите с надеждата, че никой не беше забелязал състоянието й. За нейно голямо съжаление тъкмо Еартрид и де Нокс бяха отправили погледи към нея. Едва ли имаше по-неподходящо време за това, промърмори под нос, а на глас каза:
- Добре съм, нищо ми няма. По-добре елате да помогнем на Тристан и Чанг, имаме съвсем малко време.
И се затича към двамата мъже. Раните им не бяха много сериозни, но имаше нещо, което можеше да направи за тях. Измъкна от вътрешността на наметката си стрък лечебна билка, която обикновено използваше за съвсем други цели и я подаде на Тристан, като му обясни че ако я сдъвче и сложи на раната си, ще му помогне да се възстанови по-лесно. Когато Гологлавия пое билката от нея, послушницата напрегна ума си и започна тихичко да напява. Нямаше повече време за лекуване, но можеше да направи така, че двамата да не мислят за раните си и да се справят по-бързо с оставащите капани.

Не знам дали е атака или защита, но слагам всичко за помощ на Чанг и Тристан. Водещо - заклинателство.

Вътрешността на базата на култистите беше обзаведена, колкото и да не искаха да го признаят Ирейн и Лилиан, с вкус. Томас просто си го отбеляза, а Еартрид го отбеляза гласно. Какво мислеше богинята, си оставаше загадка-кой смъртен е прониквал в мислите на възвисени създания?
Колоните в имепрски стил, висящите драперии, дългите маси и изящните гоблени. всичко това говореше за лукс. Включваше и много, много места, където някой можеше да се укрива-или нещо, например призована с магия змия...като тази, кяото намериха под една обръщаща се плочка, в която стъпи един от гвардейците на Ирейн.
Още преди да го извадят, беше започнал да посинява. Кен Чанг смачка змията с тоягата си, което я накара да се разпадне на прах и пясък, от които я беше създала магията, но това рядко съживяваше мъртвите. И сега не стана.
А надолу коридорите ставаха все по-зле осветене, без това да влияе на пищността на обстановката. И нещо им подсказваше,ч е трябва да вървят точно надолу. Впрочем, за всички без магически способности, богинята го потвърди, но тя очевдино пазеше силите си за нещо.
Останалите стрателно избягваха да мислят-за какво. Знаеха,ч е не е разумно, ако не искат собственото им въображение да ги принуди да избягат с писъци.
Сега оставаха малки подробности, повечето от които се наричаха "стражи". Трябваше да бъдат елиминирани максимално тихо и без да им се даде време да вдигнат тревога...въпреки, че някои си имаха удобно инсталирани копринени шнурове, точно до тях.

След по-дълго търчане, отколкото предполагаха размерите на сградата, следвайки божествената светлина, търчаща отпред, се озовавате в една сграда, за която сте сигурни, че не може да се е побрала в нормалното пространство на сградата, без да срути склона на вулкана или да излезе от другата страна.
Или сте слезли надолу, без да забележите, или въпросната зала е разположена надолу в един по-друг смисъл. Метафизичен, примерно.

Това, което привлече вниманието ви първо, не бяха стенописите, изработени със злато, ито горящите из помещението триножници от същия материал. Не бяха и купчината поклонници, припяващи псалми в религиозен екстаз, за да улеснят появата на отвъдните си покровители-въпреки, че бяха въоръжени и можеха да представляват заплаха.
Лицето с жълта коса, напомняща лъвска грива, прикова по-ефективно погледите на всички ви. Двама от вас го бяха виждали, двамата благородници го познаха по описанието, двамата телепати усетиха силата, която се излъчваше от него, въпреки, че беше различна от тяхната*. А богинята просто го познаваше.
-Зинар!-изсъска тя-Знаех си, че надушвам лоша миризма навсякъде из града. Присъствието ти овонява всичко!
-А ти откога не си се къпала, скъпа?-осведоми се той, докато създанието до него причиняваше неописуеми неща на тялото на Клер, която се беше отпуснала в прегръдката на пипапалата.-Съжалявам, но новите ти любимци те доведоха твърде късно, твърде малко са и твърде слаби. Не виждам и искрата в никого от тях. А сега, нека ги запознаем с моите, и ще можеш да ги гледаш как умират, докато Йоки тук*** довършва ритуала, принасяйки последната необходима жертва...
-Стига приказки!-изсъска богинята, вдигайки лъка си. Златната ивица се понесе към гърдите на Зикар, втора се понесе към пипалестото изчадие до него.
Зикар избегна стрелата, разкривайки тъмна врата точно зад себе си. Стрелата я удари и разби на трески. Пипалестото изчадие махна с пипало и му се размина с, ами, обгорено пипало.
-Виждам, че ритуалът е напреднал, щом имаш сили за това! - процеди богинята. - Нека видим...
Стрелите се разпръснаха като ветрило, покривайки всяка възможна точка още преди Зикар да е стигнал до нея. Наметалото му се развя, обирайки златните ивици от въздуха, поглъщайки и омотавайки ги в сноп от чернота. Самият Зикар успя да прескочи няколкото десетки**** метра, които го отделяха от богинята, опитвайки се да нанесе удар с крак в главата й.
Разбира се, богинята отплува бастрани, носейки се встрани от атаката, недосегаема като отражението на луната на повърхността на езеро. Поетите пишат за луната. Войните имитират лунното отражение. Тя беше луната, както и отражението й, и светлината й...
Смъртните й поддръжници можеха дълго да гледат вихрушката от ритници, цепещи каменните стени, скокове, пренасящи опонентите през залата, и лунни лъчи, изстрелвани от лък от лунен сърп-но те самите си имаха собствените проблеми. От вратата, която богинята разцепи случайно, заизлизаха неща. Нещо ви говори, че това са любимците, за които спомена Зикар.
Сянката беше голяма, мрачна, а силата на съзнанието й се усещаше ясни, дори без да го е концентрирала. Носейки се към вас, тя изглеждаше като отражение на първичният Мрак-онзи, който не е само отсъствие на светлина. Тя нашепваше за дните, когато прадедите ви са се крили около огъня, гледали са за нещо, което да ги опази от нея, и затова са се молели за изгрева на слънцето. "Аз превърнах Слънцето в божество", шепнеше тя, "и аз ще го погълна, когато всичко свърши и аз възвърна пълната си сила".

Малкото дяволче беше весело, усмихнато, от усмивката му капеше кръв, а двете му ками изглеждаха жадни за още. На височина беше на половината на ръста на някой от вас, скоростта му-два пъти колкото вашата, както разбрахте, когато делово се засили към вас. По пътя си метна един от светилниците към групата, което ви накара да се разпръснете, а готрящото масло попи в скъпите килими. Нямаше да се запалят толкова лесно, а вероятно не бяха и обикновени килими. Размаханите ножове, обаче, се размазваха пред очите ви, описвайки осморки и изглеждаха почти, все едно режат светлината. По пътя си тварта приобра един от тях зад колана , а оттам измъкна малък боздуган с верига, който развъртя с дясната ръка.
"Да поиграем!"-изцвърча весело малкото идиотче, ухилвайки се още по-широко, което почти закара устните му отвъд ушите.

Третият беше Просто Войн с извит меч. "Просто Войн" почти го пишеше на бронята му, която беше типична, на мечът, който беше типична извита сабя, леко назъбена, на шлемът, който беше обикновен войнишки шлем, на щитът, видял множество битки... Дотолкова беше Просто Войн, че това беше станало името му като дух на войната. За щастие-ваше-като всички останали "любимци на Зикар", и този не беше достигнал пълните си сили, което го приравняваше с обикновен боец, макар и достигнал границата на възможностите си.

Разбира се, и тълпата фанатизирани идоти в култистки роби беше опасна, но Вентьой неочкавано се вряза в нея, мсмазвайки един амтьор след друг. Мразеше аматьори, още пвоече-аматьори, които се опитваха да унищожат обществото, в което се опитваше да просперира.
Е, поне доколкото някой можеше да тълкува мотивите му-което не беше гарантирано дори за телепатите.

*Разбира се, и фактът, че стоеше до прага на басейн с нещо, което най-добре се описваше като самозабравил се** октопод, също помогна да ви
**В растежа. Някои не знаят кога да спрат. Правилният отговор не е "когато ми трябва собствено езеро, за да не се подавам на повърхността".
***Притеснителното е, че май става дума за октоподясалото създание, което е на път да откъсне някои части на Клер и да си ги хапне, започвайки от китките, но в момента всичките му пипала са заети с нея.
****Не е правописна грешка. Битката не се води между смъртни.

Чанг усети как нещо в него настръхва. Стресът май му идваше в повече. През последното денононщие се бе разправял с биячи, намени убийци, хора-змии, хищна - фауна и какво ли още не. Но сега бе достиган момент в който неревите вече едвам го държаха . Трябваше му огромно усилие за да се концентрира. В този момент не мислеше за някави си награди. Нито дори за живота си. А ЗА ДУШАТА СИ. После се поколеба кого да атакува пръв - Вярата му в слънцето бе силна и за момент пожела да напден светотастващата сянка, но виждайки колко са отслабнали силите на Богинята на това място се отказа. После премисили няколко пъти за дяволчето, но реши
да не го подценява. Накрая се спря на война. Колкото и да бе добър Чанг бе побеждавал и много други опитни мъже. нима Харуси не бе опитен? Къде бе сега Харуси?

Докато си отговаряше сам на въпроса Чанг се хвърли срещу война парира мощният удар на сабята му, със тоягата си, след това бързо го срита в слабините и нанесе мощен удар с главичка. Заболя го но имаше ефект. ОНзи отстъпи. Това стигаше В този кратък миг белязания го сграчи за гърдите и го запокити в близката стена (излишно е да се казва, че оръжието на противника изхвърча от ръката му). Няколко свещника паднаха върху война, а трима четирима адепта се отдръпнаха с писък.
Чанг използва краткият миг за да си поеме дъх.
Положението обаче не бе добро и Чанг отправи много настойчива молитв към Слънцето - последният път му бе помогнал, дано пък сега го чуеше, в крайна сметка враговеет им бяха общи. След което много сериозоно си представи образа на огромен бухал и отново му се помоли той да дойде тук или поне да му прати помощ.
След което отново насочи вниманието си към тълпата. И тъкмо навреме защото в последния момент успя да прихване една ръка, която държаща кинжал, устремена право към него, да я извие и да я забие в собственият и приносител....миг по късно човекът бе труп. Явно кинжалът бе отровен. Чанг въздъхна с облекчение.... което се смени с други чувства секунди по късно, когато видя, че противникът му се надига от земята. Без да се колебае той нападна. Стовари тоягата си право върху война. Или по право мислеше да я стовари. Още по право е да се каже че той по помсли че я стовари. Най - нпаво е да се каже че ВИДЯ как я стовари. Но нещо се случи. И това което Чанг видя предварително не се случи. В последния възможен момент войнът парира на косъм удара и на свой удар приложи мнонго засукан удар който Белязания спаси повече с невероятен късмет, отколкото с майсторство, но въпреки всичко, изпусна инициативата и даде възможност на противника си да нанесе поредица от мощни удари, които той спаси по едната случайност. видял че не може да спре комбинацията от мощни удари Чанг се реши на хитра маневра -претърколи се встрани и назади, избягвайки удар с меча (от пода където бе стоял допреди миг изскочиха искри), завъртя се на едно коляно и нанесе жесток уда с тогята право в сгъвките на колената на пративника си.... За момент изгелждаше, че няма ефект. Чанг затаи дъх защото бе залжил главата си на това движение.... И изведнъж войнът рухна с трясък....

Чанг - ръкопашен бой 3, 4 ян, 5 ин, 1 ин от тълпата, чи

на максимум (3)

И изведнъж войнът рухна с трясък... и след това отново се изправи, удари се два пъти по главата, за да се отърси от временното поражение и изпсува... Неприятно, но факт. Време беше и гологлавия да се захваща за работа. Беше разстроен, заради смъртта на Лили, но трябваше да го преодолее бързо, ако искаше да не я последва, а да се измъкне жив и по възможност цял. От всичките изпълнения Чанг се беше поизпотил и задъхал и затова беднякът пое щафетата, както вече го бяха отиграли няколко пъти. Без оръжие противникът не беше кой-знае-колко по-безопасен, но поне шансът Тристан да се измъкне цял, пък бил той и не особено здрав беше в пъти по-голям - все пак повечето хора бяха виждали какво прави един замах с острие в някой по-разголен крайник. Гологлавият влезе смело на противника си, като се надяваше поне тълпата да не може да го атакува, докато са се прегърнали - за тази смелост плати (по-скоро получи) няколко юмрука и цепната вежда... е, поне този път нямаше загуба на зъби... сигурно, защото не бяха останали много... Беднякът трябваше да довърши набързо противника и затова реши да постъпи, както котката изправена срещу куче - да дращи по носа или по очите. Тъй де, носът нямаше да е много ефикасен в случая, така че само очите оставаха вариант. Тристан се изплю в лицето на войнът, а слюнката му беше примесена с кръв. Резултатът обаче беше повече от задоволителен - инстинктивно мъжът се опита да се избърше, а гологлавият стрелна ръце към главата му. Едната се закова във врата на боецът, а другата, където свари. Кракът на Тристан се плъзна леко напред, след което като кука повали противника на земята, докато все още ръката му държеше гърлото му и стискаше с все сила... Е, сега щяхме да го оставим без очи...

3 Чи, Ръкопашен бой на 5, 5 атака по боеца и 3 защита от него, 2 защита от тълпата

Мразя малките хлапетии... - Просъска Тя и се хвана за главата докато дребното демонче профуча покрай де Нокс, който изпусна срещата с кинжалите му на косъм. - Направи нещо ! - Изпищя разярена и косата й се изправи, като че ли беше съставена от живи змии.
- Млъкни - Изръмжа Силенс с тон, който я накара да се кротне и отново да слезе на земята и да наведе глава виновно. Демонът в момента беше подгонил Еартрид, който успяваше да отбие ударите му изцяло с магически средства, но беше повече от ясно, че това няма да продължи дълго. - Мисли, по демоните, мисли!
Тя стоеше до него, привела прилежно глава до господаря си. За пръв път контролът върху нея беше единствено и изцяло негов, а тя го слушаше. Така че когато той й каза да връхлети, тя го послуша без дори да се замисли (а можеше ли да мисли?). Самият де Нокс се изненада.

Магията, която той преситваше през съзнанието си в момента караше очите му да пламтят досущ като факлите по стените. Силенс не можеше да си спомни друг път, когато е позволявал толкова много енергия да преминава през него, ала от друга страна не му се е и налагало. От една страна, ако мислеше трезво щеше да се уплаши за себе си, но пък от друга - не го правеше. Пред очите му се стрелкаха само картините на Клер, която... Повдигаше му се. Кръвта, която...
Пръстите му потрепериха и той вдигна ръката си гневно отприщвайки Магията през себе си. Тя се нахвърли върху демончето. Лотосът, който магическите нишки изрисуваха, разцъфтя и докосна леко съзнанието на Еартрид.
Помогни ми
И той му отвърна.

Магията се усвиваше около тялото на демончето стегнато и здраво. Държеше го, прикотваше го към земята и нежно галеше съзнанието му. Успокояваше го, галеше го, караше го да не мърда толкова, да спре, само секунда, само момент.
И тогава връхлетя Тя, а ноктите й изглеждаха ненормално дълги докато замахваше с ярост и гняв към малкото изчадие.
Силенс настръхна.

ИИ: 3 чи - водеща черта: Телепатия -
4 детайла за атака по демона
3 детайла за защита от него
3 детайлa за защита от тълпата

Още в първите мигове Еартрид осъзна, че групичките от свещенници и тъмни поклонници не се отличават с особени бойни качества – подборът им очевидно се основаваше на твърде специфични критерий. Не така обаче стоеше въпросът с Богинята и нейния противник или трите фигури, преминали през черния правоъгълник.
Най-дребния силует от тройката им нови и твърде сериозни противници се оказа и най-бърз. Дребното, грозно същество хитро ги накара да се пръснат, като метна по тях светилник, пълен с масло, а след това мина почти на зиг заг покрай тях. Използва чифт ножове и боздуган с верига с такава скорост, че за момент на Еартрид му се мярнаха три броя ръце по тялото на малкото изчадие.
Но бързината този път му донесе слабост. Всяко превъзходство подвежда, ако боецът се уповава със сляпа вяра, че то ще реши битката вместо него. Съзнанието на дяволчето издаваше на телепата всяка негова маневра и художникът парира с лекота пороя от атаки, който създанието насочи към него и стоящата до него лейди Ирейн. Усмивката, подкрепящото присъствие на Силенс и блестящата преграда на рапирата му пречупиха ентусиазма и финтовете на демона. След третото или четвъртото париране и отклон на Еартрид, то скочи срещу другия телепат в групата им....
.... Което се оказа грешка за него – мощта на де Нокс го притисна към земята, похлупи го като с невидима, огромна длан към земята. Обездвижи го с непреклонност, която накара демона да изкрещи от ярост и безсилие. Чу в съзнанието си гласа на Силенс: “Покрий ме от Шепнещия, аз ще се справя с този”

Художникът кимна и обърна поглед към мрачната сянка, в очертанията на чийто силует не можа да различи черти или оръжие. Изглеждаше като парченце Пустота.... а поетите и телепатите знаят, че когато се взреш в Бездната, ТЯ също те поглежда....

Кръв, напоена с утайка от умора
пълзи във твойте вени изхабени.
А мислите ти - вятър неспокоен
полюшват слепия фенер
на празните ти дни.

Ах, разцепен щит е твоята Душа.
Покварата на слабостта
обгръща с обич коленете...
Дочуваш вцепенен
на ангелите злия смях

Не с думи прошепна смразяващите стихове създанието, а с душата си, докосвайки съзнанието на Еартрид. Строфи, изразени в тъй кратък миг, че се намираше извън всяка протяжност. Светкавична атака, насочена към самата същност на узявимото и крехко човешко създание, дръзнало да се опълчи срещу Мрака. Удар, изпълнен с омраза, презрение и отрова, на който мишената реагира с ярост, която почти изпепели ума на скверния му противник

Всяка сутрин
посрещам
с надежда и ярост
на Небето юмрука пламтящ.

Ето го Слънцето-
окъпано в огън,
подава клепач,
над хоризонта на утрото.

И приижда Денят
право в моите зеници.
Възкипява право в моите вени
първият лъч светлина.

Съзнанието на Еартрид се възпламени за миг.... заедно с обгърналата го душа на Шепнещия. Музиката, започнала като вцепеняващ плач на траурна флейта, се превърна в грохот на барабани и в същото време запази своя основен ритъм и мелодия. Ала желанието помете отчаянието, а волята да действаш и самопожертваш за близките заличи страха от смъртта... Сянката сама се беше прилепила ментално към Еартрид и неговото възкачване към светлата неистовост на яростта да живееш повлече и нея към същото състоиние. Тя изсъска в опит да запази едничкия начин на съществуване, който познаваше. Изсъска в усилието си да предотврати превръщането си в разсейваща се мъгла:

Ала всяко посрещнато утро
е повторена грешка.
Всеки опит за святост свършва така:
- На тъмата потайната свита
в твойта сянка любовно се сгушва.

Точно там-
в твойта сянка,
родена
от първия лъч на Деня

Еартрид усети дъх на гнила плесен в гърлото си, почувства семето на развалата да покълва в слабините му – в самия корен на живота. И както Светлината хвърляше сянка, така и собствения му живот означаваше смърт. Ала той не пожела да забрави тънката, остра като меч граница между безкрая на реалността и ограниченията на собствения му ум. Капанът, пропастта в която го изтикваше Шепнещия, съществуваше единствено поради слабостта, пораждана от собствената му сила - наличието на разум. Ала където има уловка, има и отхвърляне на заблудата:

Животът е мига,
преди промяната
да се превърне
в разрушение.

Нямаше неизменна йерархия, нито начало и край на нещата – всичко съществуваше в подвижен, течен къговрат и мощта пораждаше безсилие, а бездействието водеше до действие. В неговия изригнат ментално стих словото “преди” светеше в безплътно бяло – символ, който нямаше нищо общо с ограничената представа на простъсмъртните за времева и пространствена последователност. Животът, истинският живот съществуваше преди и след самоизяждането. Всяко дихание водеше до гибел и възкресение, всяка глътка и залък водеха до Смърт, а тя отново до Живот. Скокът в Бездната значеше реене в Небето....

Усмивката му отвхърли назад тъмното присъствие – разколебаната и неуверена Сянката се отдръпна назад в привидно отстъпление, което обаче не заблуди магьосника. Шепнещият опита да го издебне в мига на неговата контраатака – и Еартрид наистина атакува, но само наужким:

Ефирен сън е Вечността
рояци пеперуди
те мене - спящия - сънуват.

Ала където трябваше да има внушение, допълващо вложената в предния стих на Еартрид убедителност – там имаше само чувство на кротък покой и разбиране на Вселената. Пресичащия удар на Шепнещия се разби в тази преграда като прибой в скала и позволи на художника безопасно да насочи за миг вниманието си към своите другари. Двама от тях имаха нужда от съвсем малко помощ, за да довършат противника си и той се намеси, укротявайки яростните, почти предсмъртни напъни на вражеския боец да устои. Войнът тъкмо успяваше да се изправи след поредната подсечка на Тристан, когато менталният удар изключи завинаги крехкия като стъклен часовник механизъм на мозъка. Непознатият войн парира удар на Ченг, отблъсна опита за суплес на другаря му, понечи да замахне и внезапно се струполи на земята. Дори не можа да изпусне последния дъх от гърдите си.... Ала Еартрид не изпита нито въодушевление, нито стръв от използването на дарбата си по толкова директен и неистов начин. Това беше.... просто акт на последна милост:

Прости ми,
че вместо ти на мене -
аз на тебе
казвам
Сбогом.

...................................

ИИ водеща черта: Телепатия -
2 детайла за защита от тълпата
5 детайла за защита от Шепнещия
3 детайлa за атака по противниковия Войн
.


Top

ВИ: Дуелът между богинята и демонът се разгаряше. Човешката му форма вече беше обгорена и се белеше, показвайки уродливото демонско тяло, което нсоеше човешката обвивка като ръкавица.
Ужасяващото беше, че и неговите рога, или може би нокти, бяха оставили кървави ивици по ръцете на богинята, които лесно се забелязваха като тъмни петна върху излъчваната от нея свелтина. имаше нещо неправилно в това, перфектното създание да бъде белязвано от чудовището.
Впрочем, същото се случваше и с Клер в басейна, така че може би беше природен закон. Когато злото надделява, добрите страдат.

Просто войн отхвръкана настрани, задържан от вкопчващи се ръце, разбиван от тояга. можеше лесно да се самоубеди,ч е всичко това вече се е еслучвало на множество войни , и да се позове на прецедентите, които бяха оцелели-но в този момент се намеси Еартрид, който го убеди, че е мъртъв.
При демоните, понякога да убедиш противника в загубата му не е по-маловажно от това, да я нанесеш...

В същото време, тълпата напираше, заобикаляйки Вентьой и годеницата му, които ги режеха с ножове и разни остриета. Откритите гърбове на бойците явно им бяха по-съблазнителна мишена-и някои дори почти успяха да я достигнат, преди по-опитнтие наемници да ги отхвърлят като парцалени кукли.

В същото време, сянката се насочи много решително към Еартрид Коджа. Вече съскаше с първична ярост, и художникът осъзна, че вероятно имат проблем. На стиховете му, създанието отговори с емоция, и емоцията беше страх, паника и омраза. На смелостта-с презрение. Силата на съзнанието срещана още по-голяма. Самият сблъсък разпалваше яростта й, караща я да се превръща в антипод на слънцето, изпивайки всичко, покрай което минеше. Дори един от поклонниците беше изсмукан по пътя й и остана да лежи на пода, верил поглед в тавана, или в нещо, което никой друг не виждаше.
Вероятно виждаше истинското лице на своите богове-за пръв път.

Демончето беше забавено, за момент, но ноктите, с които Тя го дереше, оставиха дълги, кървави следи...по рамото му. малкото изчадие се надиган, развъртя ножове и се вкопчи в призарчния си опонент.
Отстрани, Кен Чанг и Тристан видяха само как дребното пада, по тялото му се появяват резки, а после започва да се бие с невидим опонент. Вече бяха наясно, че тази битка се водеше не само във физически план, което ги накара да рпимигат.
Започнаха да виждат Тя, идчуха песента на Сянакта. Едва не бяха омаяни от нея, но Ехото от ответния удар на Еартрид ги спаси-а после рефлексите им взеха връх. Осъъзнаха, че всички сблъсъци са сблъсък на духове, дори ако той се канализира от телата-изапочнаха да действат по познатия си анчин.
И много старателно не гледаха към богинятра или демона, за да не виждат засега какво са срещнали