Re: Трошача - форумна игра

202

Ала и Торк, и тримата воини след него политат надолу по стръмнината, сякаш невидима сила избира за свои жертви само хората. Конете успяват да се закрепят на тясната пътека.
При падането запазваш главата си, но продължаваш да се плъзгаш по склона. Най-сетне успяваш да се закрепиш с крака на един храст. Оглеждаш се. Луната се е скрила зад облак. В тъмното не виждаш къде са останалите.

Мини на 199.

199

Луната излиза от облака и облива склона със странната си призрачна светлина. Сега виждаш ясно склона с камъните и храстите по него. Макар че е стръмен, той не е сериозно препятствие за теб.
Хващаш се за близкия камък. Напрягаш мускули, повдигаш се на пръсти и се изкачваш нагоре. Първата стъпка към пътеката, където отчаяно цвилят конете, е направена! Постепенно се научаваш да използваш и най-малката издатина. След няколко минути ти вече си горе на пътеката.

Ще се опиташ да ги спасиш — попадаш на 102
Ще погледнеш надолу — мини на 116

116

Първата ти работа е да разбереш къде са останалите ти спътници. На твоя вик пръв се обажда Торк. Виждаш го, закрепен на една голяма скала.
Сваляш дългото въже от седлото и го хвърляш към началника на армията. Той го хваща, завързва се през кръста и започва бавно да се катери нагоре. Няколко камъка падат под краката му и се търкулват по стръмнината.
Скоро Торк стъпва на пътеката здрав и читав. От различни места се обаждат тримата воини. С помощта на Торк ги изтегляте на пътеката. За щастие всички са невредими.

Отиваш на 25.

25

Когато излизате на широкия път, яхвате конете и продължавате напред към пропастта. Подухва слаб вятър, който лека-полека става все по-студен. Нещо ви тегли непреодолимо към огромната неизследвана пропаст, сякаш тя иска да ви засмуче и унищожи.
Поглеждаш към спътниците си. Торк е видимо спокоен, другите се мъчат да изглеждат като него.
— Защо мълчите? — питаш войниците. — Страх ли ви е?
— Не — казва единият от тях.
— Я запейте!
„Градът ни е богат
и китна равнината!“ — запява единият.
„За княза, за страната,
напред за всички нас!“ — подхващат останалите.

Пред теб има две опасности.

Ако избереш по-малката, отиваш на 174.
За по-голямата мини на 150.

150

Високо над пътя се издига огромна скала. Минавал си от тук, виждал си я много пъти, но този път погледът ти спира на нея. Нещо прошумолява в мрака. Няколко камъчета се търкулват по склона.
— Внимавай, княже! — гръмва гласът на Торк.
И без него виждаш, че скалата над пътя се залюлява.
— В галоп, напред! — заповядваш ти и пришпорваш коня си. Торк препуска след теб.
Останалите трима не успяват да избегнат опасността. Огромната скала пада върху тях и ги смазва.
Минава ти мисълта да се върнеш, но въпреки това продължавате упорито напред.

Мини на 220

220

Наближавате пропастта.
— Толкова жертви дадохме да стигнем до тук — произнасяш ти се мъка.
— По-добре да сгрешиш, отколкото да се примириш, княже — успокоява те Торк.
— С какво да се примириш?
— Със съдбата.
Сваляш въжето от коня.
— Нека да се спусна аз — предлага Торк.
— Не, аз ще сляза долу.
След малко стъпваш на дъното на пропастта. Тук лунната светлина е някак бледа и слаба. Наоколо е тихо, само едно поточе ромоли край краката ти. Тръгваш срещу течението му.

Ще се ослушаш ли?

Не — мини на 21
Да — попадаш на 154

154

Чуваш рев — мощен, яростен, див рев. Кръвта замръзва в жилите ти. Никога до сега не си чувал нещо подобно. В гласа на невидимия звяр сякаш се смесва ревът на мечка, мученето на разярен бик и грухтенето на ранен глиган.
— Нощта, самотата и лунната светлина те правят нервен, княже — казваш си, за да се ободриш. — Това е най-обикновено животно, безобидно животинче.
Много добре знаеш, че едно безобидно животинче не може да те хвърли в смут.

Отиваш на 21

21

Срещу теб изскача огромно космато чудовище. Никога през своя живот не си виждал такова чудо — козината му е мечешка, зъбите — глигански, а рогата — като на бик. И бяга с бързината на галопиращ кон.
Звярът търчи към теб с все сили. Ревът му оглася пропастта. Лъхва те миризмата на неговата козина.
Посочи едно число от таблицата.

От 1 до 6 — мини на 170
От 7 до 12 — отиваш на 58

58

Отскачаш встрани. Огромният звяр профучава край теб без да те нарани. Докосва те само меката му козина. Мечът вече е в твоята десница, мисълта ти работи трескаво. Няма да е лесно срещу този звяр. По-добре да използваш хитрост.
Звярът се обръща и пак тича към теб. В този миг забелязваш огромен камък на една височина. Ако успееш да стигнеш до него, може би ще се сравиш със звяра.
Изкачваш се на височината, следван по петите от звяра. Хващаш камъка и напрягаш всички сили. Камъкът се залюлява, накланя се и се търкулва срещу звяра. Втурваш се след него.
Звярът прави опит да избегне сблъсъка, но не успява. Чува се удар и трясък от строшени кости. Звярът надава оглушителен рев. Забиваш меча си под лопатката на чудовището. Тялото му потреперва. Звярът е мъртъв!
Ще му отсечеш ли главата?

Да — мини на 171
Не — прехвърли се на 86

171

В момента, когато главата на звяра се отделя от тялото му, те лъхва сух, горещ вятър. От досегашната прохлада не остава и следа. Задъхваш се, не ти стига въздух. Железни обръчи сякаш стягат гърдите ти.
Отпускаш се на земята. От нея лъха хлад. Това е една малка почивка за измъченото ти тяло.
Нов полъх на вятъра сякаш изгаря дробовете ти. Ако не престане този сух, жесток вятър, скоро ще умра, казваш си и затваряш очи. Дишането ти се учестява, а горещият въздух сякаш прогаря вътрешностите ти.
Горещият вятър спира така неочаквано, както се е появил. Не смееш да повярваш, че и този път остана жив!

Мини на 93

93

Ставаш и отиваш към потока. Краката ти едва се влачат. Плисваш лицето си със студена вода и веднага усещаш как главата ти се прояснява.

Попадаш на 177

177

Малко по-нагоре край потока забелязваш огромни светещи следи. Навеждаш се над тях. Това не са дирите нито на човек, нито на звяр. Кой тогава ги е оставил?
— Аз — гръмва неочаквано един силен глас, от който потреперват отвесните стени на пропастта. Оглеждаш се. Наоколо няма никой.
— Кой си ти? — питаш учудено.
— Аз съм лъжата, застоят, смъртта. Ще изпратя моето любимо дете, моя глиганомечобик да те стъпче.

Ако имаш нужда от съвет - попадаш на 205
Ако смяташ да минеш без съвет - отиваш на 114

114

Главата ти пак започва да бучи. Срещу теб се хвърля същият звяр. Та нали го уби преди малко!
— Махни се, ще те стъпча! — крещи с човешки глас звярът.
— Не можеш — отговаряш му ти. — Ти си лъжата, застоя, смъртта. Лъжата ще рече, че ти не съществуваш. Застоят — че не можеш да се помръднеш. Смъртта — че си вече мъртъв.
Глиганомечобикът приближава към теб с ужасно пръхтене. Само миг — и ще те прониже!
Още щом те докосва с рога, глиганомечобикът се разпада.

Мини на 225

225

Пред теб е леговището на ехото — пещера, издълбана в отвесната скала на пропастта. Тясна пътечка води към входа на пещерата.
Вътре свети същата студена светлина, каквато идваше от стъпките на звяра. Тръгваш бавно към дъното, а в ушите ти посраменото ехо проговаря с шепот:
— Лъжата, застоят, смъртта.
Пещерата е празна.
— Къде си? — питаш ехото.
— Тук. До теб.
— Има ли оръжие срещу каменния великан?
— Има, княже, има.
— Къде е?
— Сам ще го видиш.
— Благодаря ти.
Връщаш се обратно. Когато лъжата ти каже, че има оръжие, значи няма. Когато ти каже, че ще го видиш, бъди сигурен, че ще ще го видиш на куково лято.

Прехвърли се на 62

62

Обратният път ти се струва дълъг и изтощителен. Да изминеш разстояния, да се бориш със зверове, призраци и със себе си, за да не получиш нищо, изглежда безсмислено. Но още по-лошо е да седиш със скръстени ръце, казваш си.
Краката ти се преплитат. Струва ти се, че в това пътуване си хвърлил последните си сили. Ще ти се да поседнеш и да останеш така до сутринта, до другата сутрин, до есента.
Но едно лице се явява пред помътнелия ти поглед.
— Побързай, княже, аз те чакам. Искам да ти кажа нещо.
Това е княгинята. Опитваш се да ускориш крачка, но краката ти са толкова отслабнали, че падаш на земята.

Ще се опиташ ли да продължиш? - Попадаш на 176
Ако искаш да си починеш - мини на 110