Какво четеш / прочете последно? А как го намираш?

За пръв път попаднах на Хобит в Дъга. Книгата я прочетох като студент, заедно с Властелина и не мога да кажа никаква критика. Това е история, която и на 10 и на 90 години ще те завладее.

В "Дъга" са адаптирали доста добре Хобит. Има един-два момента, които са скипнали (посещението при Беорн, битката с вълците), но като цяло е добре адаптирана комикс-историята. Уви, не мога да кажа същото за филма "Хобит", пълен ташак е.
Иначе както си говорихме с теб Спасе, най-навният момент е че бос от 10 ниво (дракона), умира от случайно запратена по него стрела, която естествено е последната стрела на Бард Стрелеца. А самият Смог е на хиляди години, обаче не е разбрал, че има незащитено място. Но тогава фентъзито се е пишело по друг начин, като за приключенско фентъзи е супер.

Адаптацията на "Властелинът: Задругата" същото е доста качествена в "Дъга"

Понякога се случва едно добро начало към края вече да ти се иска да приключва. Хич не ми допадна инфо-дъмп финала на този роман.
Случва се и да се заблудя от чуждите мнения на дадена книга.
Как може да помня героите от Illborn по-ясно (въпреки че е минало доста време, откак я четох) от героите в тази книга...

Вчера завърших четеното на „Вълчи разкази“ и смятам, че просто няма няма как да не направя представяне. Книгата е нещо средно между етнофентъзи и езотерична литература – по –начна по който разбираме за езотерична литература книгите на Николай Райнов („Богомилски легенди“, „Княз и чума“)
Трябва да кажа, че когато прочетох „Мамник“ на Васил Попов бях меко казано въодушевен. Книгата е шедьовър в много отношения. Когато, обаче прочетох „Пермафрост“ сърцето ми падна в гърдите – това бе лоша имитация на „То“ на Кинг, и донякъде - на "Студ" на Дан Симънс. Явно бе, че автора се бе възползвал от популярността на „Мамник“, за да надраска набързо нова книга.
Със свито сърце отворих „Вълчи разкази“, но те надминаха всички мои очаквания. Изключително ми хареса начина по който самобитната ни култура бе представен в един автентичен български сетинг. Да, "Вълчи разкази" не е "Мамник", но това в никакъв случай не я прави лоша, а по-скоро - различна. „Вълчи разкази“ е сборник и разказите наглед са за различни хора. В действителност обаче са свързани, всички те се отнасят до представители на един голям род и на един град (Мисловещица). Някои от героите, които са главни герои в определени разкази срещаме като поддържащи персонажи в други разкази. Характера на героите е предаден с вкус – сред тях няма дори един черно-бяло герой, всички са „сиви“ – Радул, Кардам Стрезин, Деспина, Кръстан, Стойко Глог, Боян –Винеамин, Аслан, Вълкомир, Велко, Златан и пр. са хора които си имат своите добродетели и слабости. Признавам си – не всички разкази са на едно ниво. „Вълча поляна“ и „Окото на вълка“ са много над всички други, неслучайно с тях започват „Вълчи разкази“. „Окото на вълка“ е най-дългата история, а освен това в нея се появява Кара Фейзи, който има много автентичен предаден образ. Той е далеч от образа предаден от Йовков в „Индже“, но определено е интригуващ. Макар и доста по-кратък „Хлопатарите на Вълкан“ също ме впечатли. Ако „Вълча поляна“ и „Окото на вълка“ ми напомниха за Николай Райнов, то типичният битов селски стил на „Хлопатарите“ ми напомни по-скоро за Николай Хайтов. („Диви разкази“). Всъщност само първите два разказа за видимо езотерични, докато „Хлопатарите...“ и „Овчарка“ по-скоро представят самобитната ни селска култура. Което разбира се също е интересно. Цикъла „Вълчи разкази“ е допълнен от „Куцулан“. В сборника има и още два къси разказа, които не са свързани с първата част, но въпреки това са хубави.
Корицата, правена от Виктория Видевска освен, че е много хубава е и изключително тематична. Накратко - определено ви съветвам да намерите сбоника и да си го прочетете

Болница за безсмъртни създания. По-точно - изслушах я на Сторител с гласа на Даниел Цочев (чудесна интонация, умееше всячески да предаде настроениията, да сменя гласа според това кой говори и пр.)

Имам смесени чувства. Разказа е симпатично градско фентъзи, при това по-голямата част от действието се развива в България. Сетинга като цяло е доста добре изграден. . Поддържащите персонажи са качествено изградени. Магическата система - също.
Има обаче и неща, които не ми харесаха. Първо - някои залитания към розовото фентъзи. Слава богу, доста по-малко са от тези в други подобни книги (например в "Самодивски хроники" на Искра Урумова има къде-къде повече боза, в книгите на Сара Маас - също). Като цяло подразниха ме едно-две неща. Михаил е доста шаблонен герой - типичен алфа-мъжкар, пълен с тестостерон. Авторката е положила много повече усилия върху изграждането на главния женски образ (Амелия), както и на поддържащи персонажи като Константин, Даяна, Грейс, Виктор и пр, отколкото върху Михаил, които е доста стереотипен персонаж. Те си имат своите страхове, недостатъци и пр., които ги правят доста по-смислени личности. Включването на Константин показва несъмнени влияния от DC Comiks. Подозирам, че и името Даяна е заето от Жената-чудо, но това е отделен въпрос. Михаил ме подразни, както винаги имаме мускулест персонаж, за когото собствените му правила не важат.

Сред малкото неща, които не ми харесаха - финала. За да съм по-точен хем ми хареса финала, хем не ми хареса. Хареса ми, че по отношение на главната сюжетна линия, която е и любовна нямаме типичния холивудски хепиенд. Не ми хареса че за пореден път изводите около криминалното разследване падат буквално от нищото. Не ни бе дадено да видим как Михаил разпитва кой е наредил дезинфекцията и на кой етаж, нито да се съсредоточи върху следствието. Уликите му кой се оказа поръчителят на убийствата бе бяха твърде косвени. Доводи като "ти ме видя, че върша престъпление и не ме докладва - значи си убиецът" са изсмукани от пръстите. Тук сред нас има полицаи, едва ли трябва да обяснявам, че по косвени улики не може да се произнася присъда. Още повече, когато въпреки цялата автономия на болницата органът, който произнася присъди е Трибунала и няма как да не представиш обвинението нито пред Съвета на Болницата, нито пред Трибунала и да де дадеш на обвиняемия да се защити.
През цялото време ни се набиваше, че отделните убийства и атентата над Дейв са свързани. Дори не се разглежда възможноста второто убийство и атентата да са поради ревност, а първото - по политически причин. Не ми хареса, че Трибунала бяха представени като задници и глупаци, а уж трябваше да са контролни органи (инспектори и съдии).

Но това е вече ако сте педантични на тема криминални сюжети и мистерии. Като за любовен роман, маскиран като фентъзи книгата е доста добра.
Все пак въпреки всичките си недостатъци книгата е симпатична. Чел съм и други градски фентъзита - например "Вълче сърце" на Волфанг Хонбайн. - и малко от тях ми допаднаха и наполовина.
Съзнавам че любовната нишка ще подразни мнозина от присъстващите и те няма да харесат книгата, но аз изказвам лични впечатления. Предвид, че има цяла трилогия излязла изпод перото на Александрина Крушарска ми се струва, че тепърва ще чуваме за нея.

4/5 - добро градско фентъзи, любовната линия не е натрапчива, поддържащите персонажи и персонажът на Амелия са изградени с труд, през цялото време има интрига, финалът не е хепиенд и е отворен....обаче нещо не достига. Стереотипният образ на Михаил Коровин и едно-две нелогични включвания в криминалното разследване ми попречиха да дам пълно 5