"Огнена пустиня"

Сигурно е по средата.

Препрочетох Огнена Пустиня, не бях я чел от юношеските ми години. Очаквах малко повечко като дължина на играта, но без да искам май нацелих един от най-оптималните и кратки пътища:


Като отчета, че това е втората или третата книга на Колин, признавам опитите да поразчупи леко играта с възможността да избираш пътя си по картата, както и да вкара спътници (които за мен определено не стоят излишно). Има нещо приятно и благо в начинът, по който Колин разказва истории.

SatanicSlayer писа:

Вълшебните предмети са адски важните. Малко в началото е кофти, когато трябва чрез шанс да видиш колко предмета ще вземеш. Няма страшно, когато си метнал малък зар, тъй като най-важните предмети бяха... няма да ги казвам, тъй като геймър не обявява стратегията си никога

Да, наистина книгата е написана така, че при ниски зарове в началото, пак да можеш да я минеш без много нерви. Има нещо като стратегия при избор на предметите при повторни четения. За мен най-важните предмети са като в зависимост от избора на пътя в началото има и други важни (но не и решаващо важни) предмети.

SatanicSlayer писа:

А колко по-хубаво щеше да бъде ако предметите бяха нарисувани, както беше сторено в Замъкът на таласъмите.
Така щеше да стане с две идеи по-епична книга-игра.

Напълно съм съгласен. Даже съвсем ясно си мислих как за мен Огнена Пустиня винаги е била някак си по-сериозната книга в сравнение с детски-приказната Замъкът на Таласъмите. А реално са много много сходни (същия свят, същия герой). Просто илюстрациите на Станкев сякаш издигат Огнена Пустиня на друго ниво (по-реалистични са, не ги сравнявам по качество с тези на Димо).

И един въпрос закачка:

Много приятна книга , с малък Дневник , хубава история и движение с определени опции за разклонение. С добър зар може да стартираш с всички магически предмети , което ти улеснява доста живота . Жалко че спътниците ти умират без значение от къде стартираш като път. Но явно не е имало повече смисъл от тях. При първото минаване поех по добър и бърз прочит , после препрочетох. На мен ми беше интересна и все пак е първата книга- игра в България , респект на Любо за това.

"Здравей, незнайни храбрецо! Знай, че с разгръщането на тази книга се впускаш в приключение, което ще изисква от теб да напрегнеш сили и съобразителност, за да изпълниш една опасна мисия. Не мисли, че авторът ще описва приключенията, а за теб ще остава само да четеш. Напротив! Всеки твой избор, всяко решение ще влияе върху събитията и четенето може да завърши както с победа за теб, така и с гибел. Защото истинският автор на книгата и нейният истински герой, ТОВА СИ ТИ!"
Чета и препрочитам този кратичък анонс на Колин отново и отново, и си мисля, по дяволите, а колко уж простичко започна всичко. По онова време бях вероятно кандидат-гимназист и от мен се очакваше да чета Вазов...
Сега в главата ми нахлуват толкова много спомени, започвайки да пиша тази моя първа статия за сайта, който с Вилиан Стефанов създадохме навремето. И днес, вече през 2024, реално си давам сметка, че донякъде успехът на същата тази книга, успехът на Любомир Николов като автор, както и успехът на игровия жанр в България като цяло, ни събра всички заедно и на Knigi-Igri.BG. Нещо повече, макар, че аз всъщност започнах, прочитайки първо "Замъкът на таласъмите" на Колин на ИК "Плеяда", то безбрежната "пустиня" на Любо ме запали и спечели окончателно за ново-новичкия жанр. Защото, приятели, книгата "Огнена пустиня" не е просто една от поредните излезли у нас книги-игри, а наистина – най-първата от тях! ...Но преди да пристъпим нататък, сега е време да си изясним и някои основни понятия, не само за тази книга-игра, но и за целия жанр, като цяло.
Какво реално се случи и как започна всичко – нека първо върнем часовника обратно към 90-те
Фактически материята е сложна, защото, колкото и да претендираме с началните думи за тази книга, вероятно "Огнена пустиня" е първа по издаване, но едва втора по написване. Когато в края на 80-те Мастър Колин открива магията на книгите-игри във френския превод на "Леговището на Драконите" (което се води всъщност втора книга на Grailquest, която пък е писана от Джеймс Бренън в периода 1984 - 1987 в Англия), Любо на практика открива жанра пръв от всички в България. Да, Колин вече е имал опит в писането на фантастични романи, но проблемът е бил, че е нямал достъп до ДРУГИ книги-игри, освен спомената игра за дракони. Така че да се разкрие целия замисъл на жанра, дори и от превод на френски, не е било особено лесно даже и за Колин.
Ето защо, Любо, и започвайки да пише, първо зарязва "фентъзито" и "драконите", и се връща обратно към фантастиката, с която дотогава вече е имал и сравнителен опит. За да създаде елегантно подобие на най-вдъхновяващия пример от всички, за който се е сетил, а именно – създава "В лабиринта на времето", която пък е вдъхновена от "Машината на времето" на другия голям фантаст Хърбърт Уелс. Така сам Колин се презастраховал двойно, че първо познава тематиката, по която ще пише, второ, дори и нещо да се обърка и да не се получи, Любо вече черпи идеи и от двамата автора: от Бренън, който му сочи какво е книга-игра, и от Х. Уелс, който му дава основа за сюжет, на който да стъпи със своята си. Е, няма как да скрием, но доста от класическите похвати във "В лабиринта на времето" са взети "назаем" точно от "Леговището на драконите": бойната система, изборът на предмети, секцията "Сънища" в края и т.н. Все пак, за Колин, Бренън е бил най-очевидният пример, с който вече е разполагал. И наистина написва книгата си игра за пътуване във времето, започвайки да обикаля (на крака, все пак, говорим си за самото начало на 90-те и тогава е нямало "мейли" и интернет, моля Ви!) издателствата, показвайки им първия си прототип на книга-игра. И тогава, отново по спомени на Колин, "вратата е била широко затворена" и никой от тогавашните издатели не ще и да чуе за новия жанр, който тогава у нас дори не е съществувал. Напротив, първите отзиви за Колин са били чиста проба откази, от където и да го погледнем. Любезни откази може би, но все пак откази. "Издателите в България по онова време бяха стъписани от странната форма на четивото и просто отказваха да инвестират в продукта с грижите им, че няма да се разбере, няма да се приеме, или няма да се продава. Сякаш никой не усещаше най-важното: че тези книги действат като магнит за въображението на младия читател и той ще иска да се връща към играта отново и отново!" – споделя за своя опит от онези години Колин в едно от моите интервюта. Но пък и Любо не се отказва и докато чака поредния си отказ, и по "инерция", пак по негови думи, взема, че написва и следващите си две книги-игри: "Огнена пустиня", както казахме, втора по написване и първа по издаване, и "Замъкът на таласъмите" – трета по написване и втора по издаване. И тази статия се фокусира над пустинята.
Но кой всъщност издава "Огнена пустиня" и чупи "веригата от неуспехи"?
Това е Галина Томова-Станкева от тогавашното издателство "Еквус Арт", която първа решава да се престраши и да рискува именно с пустинята. Дори по онова време, самата книга на Колин НЕ се е казвала така, а "Долината на изгубените сънища". Това дълго название за Станкева не е достатъчно добро и като единствена забележка, Галина моли Любо да си прекръсти труда с друго заглавие. А самият й съпруг, художникът Емилиян Станкев се заема да илюстрира арта вътре в книгата, както е и автор на завладяващата корица, където виждаме рицар в пълно бойно снаряжение на фона на една камила и яздейки с нея из пустинята. Тук е нужно също да се укаже, че в най-първата си игра Колин НЕ ползва псевдоним, затова "Огнена пустиня" излиза с истинското име на автора. От тук нататък какво се случва с новородения жанр и в Еквус научете повече в интервюто, което дадох преди време за Knigi-Igri.BG на този ЛИНК! (линк към цитата на Галина).
Връщаме се обратно към "Огнена пустиня", но всъщност КОЛКО са нейните издания у нас?!
През 2024 за нас вече не е никаква тайна, че – особено първите книги-игри в България – са били препечатвани по няколко пъти, за да отговорят на нуждите и да задоволяват търсенето на пазара. Самият Колин споделя, че, например, "Замъкът на таласъмите" е бил допечатван десетки пъти. Да, все още си остава загадка "полагал ли се е на автора хонорар извън началния за всяка нова излязла допечатка", но както в ИК "Плеяда", така и в ИК "Еквус", разбира се, са правили допечатки. Не забравяйте, че в онези бурни години на демокрация България тепърва започваше да се отваря към света, а всички училища у нас се пукаха по шевовете от деца, които дори нямаха компютри за игри. Всичко това ни говори, че и за Плеяда и за Еквус, продадени тиражи от по няколко хиляди е било нещо нормално, а всичко това се е случвало… с допечатки. И се оказва, че първото издание на пустинята тогава излиза в две, по свое му, различни корици. Всъщност, кориците на "Огнена пустиня" са си идентични, но в по-новите допечатки вероятно Станкев се заиграва с логото на надписа на заглавието и до нас, във времето, днес от изданието на първата книга-игра в България са достигнали два различни варианта – всеки един вариант с различно изписване на цвят и шрифт на заглавието. Но годинките си минават и точно 6 години след 1992 (или 7 години, ако приемем, че Ивайло Динков е прав и годината на излизане на пустинята всъщност е 1991, за справка вижте пак нашето заглавие), през 1998 година от ИК "МЕГА" пускат официално ВТОРО ИЗДАНИЕ на пустинята, където се оказва, че текстът на Колин е идентичен, но "Любомир Николов" на първа корица е заменено (незнайно защо, нали?) с псевдонима му от ИК "Плеяда". А вместо текста на задната корица от изданието на Еквус, тук ние имаме снимка и автограф на Колин Уолъмбъри с посвещение към неговите читатели и обичайните, за всяко ново издание, думи "как са изминали 6 години и как тогава" и т.н. Артът на второто издание обаче е тотално променен и вместо книжката "джобен формат" на Еквус, ние вече имаме обичаен формат, както при книгите-игри на ИК "МЕГА". Художник обаче е същият илюстратор от списание "Космос", който навремето илюстрира и "В лабиринта на времето", и "Тайната на светещия мъх": Никифор Русков. Този художник е родом от Габрово, но твореше в София, а през 2015 година той си спомина след тежко боледуване. Така или иначе, промяната, или разликата в двете издание на пустинята стигна до там, че дори картата на самата Огнена пустиня (в оригинал на Емилиян Станкев) беше наново прерисувана и зададена по нов начин като изцяло нова перспектива от споменатия Русков. В същия момент, не забравяйте, че издател на МЕГА не беше кой да е, а Петър Станимиров, та новата корица на пустинята носи неговото име, т.е. корицата на новото издание НЕ Е на Никифор Русков! Все пак, тази по-нова корица на "Огнената пустиня" 2-ро издание не се спомена като част от "клонираните корици" на МЕГА, така че вероятно нейният истински създател е наистина Пепи Стан, така че браво на всички!
(Очаквайте 2 ЧАСТ: Как да оцелеем в "Огнена пустиня", или наръчник за успешното изиграване на книгата)

"Огнена пустиня" - първата книга-игра в България (излязла Декември, 1991 г.), "в която героят си ТИ!"
(Ревю на Дамян Христов - Yann Gamgee на книгата-игра: в две последователни статии)
2 ЧАСТ: Как не знаем за "Огнена пустиня", или наръчник за успешното изиграване на книгата
Скъпи приятели на интерактивния жанр, в предната статия, която можете още сега да прочетете или да си припомните на този ЛИНК, ние с Вас разгледахме книгата-игра "Огнена пустиня" на Любомир Николов с оглед на времето, през което тази книга е била написана и издадена. Все пак, макар че нашето същинско намерение беше да Ви дадем ясен гид за играта, от толкова много материал ПОКРАЙ същата книга, просто не остана място за самата интерактивна част. С тази втора и последваща статия, ние сега ще се абстрахираме от самия жанр и от времето, за да дадем акуратно и безпристрастно обективно ревю и на съдържанието вътре в "Огнена пустиня". И така, да започваме, защото, както в първата част, тук ще откриете съвсем не споменати до 2024 факти!
За да бъде съвсем обективно, това ревю ще се спре на всяка една перспектива или част от книгата:

1. Скритото послание на корицата
В предната първа част ние наистина се спряхме (и още тогава) на корицата, но сега няма да си говорим за кориците на различните издания, нито за труда на Емилиян Станкев или Никифор Русков, а ще се вгледаме в тайното послание на оригиналната корица, което може и да Ви е убягнало през годините. Става дума за, по своему, един невероятен парадокс в първото издание на Еквус арт, където виждаме рицар в пълно бойно снаряжение, застанал до една камила и на фона на пустинята. Дотук добре, но защо художникът избира да нарисува точно "рицар" и имаме ли изобщо "рицар" или "рицари" в сюжета на книгата? Нека сега с Вас да преразгледаме в детайли разговора със Сиян в началото между него главния герой, за който знаем само, че е Дървар и живее мирно в Старата гора:

"– Аз съм само един мирен дървар – възразяваш ти. – Приключенията са за странстващите рицари. Предпочитам да си живея мирно и тихо.
– Не се прави на скромен! – прекъсва те старецът. – За странстващите рицари, а? Позволи ми да ти кажа, младежо, че никакъв странстващ рицар не би успял да извърши подвиг, какъвто те чака. Нали те познавам."

И какво излиза? Героят на играта не само, че твърди, че не е рицар, ами и самият Сиян после след него твърди, че самите "странстващи рицари", ако въобще в Старата гора има такива, няма да се справят с приключението и т.н. Още повече, че началните предмети на героя (за самите предмети виж последващите части на статията) включват един "меч, пари и торба с магически джунджурии". И така, дори да приемен хипотетично, че "Дърваря носи и дрехи, които не са вписани в дневника", все пак остава въпросът какъв е този "рицар на корицата" и дали реално "рицарят е героят в книгата". И парадоксът в случая явно е, че, и според Емилиян Станкев, да, "рицарят е героят", което наистина няма логика на фона от това, което знаем от текста за въоръжението на героя при Любо, но справка във вътрешните илюстрации на книгата показва отново същия рицар от корицата на книгата, който се натъква на скелет (това е ако избереш директно пътя на север през пустинята, за картата виж нататък). И тъй като на "скелета в подземието" (преди Тихия оазис и около Каменните стълбове) се натъква именно героят на играча и в епизода изрично не е уточнен друг присъстващ рицар, да, стигаме до извода, че съществува известно несъответствие и не корелация между описанието на Колин за Дърваря и "изображението" на рицаря на корицата от Станкев…

2. Пиктографския и математически модел на картата в началото
Когато един нов читател разгърне книгата-игра "Огнена пустиня" за пръв път, вероятно (и преди всичко друго!) ще се спре на картата в самото начало. През годините, честно да си кажем, повечето читатели се "разглезиха" с "игра по карта", а дори (и чрез Джордж и ИК "МЕГА") през 1997 година се появи цял нов игрови и интерактивен жанр "страт или стратегическа книга-игра", където много карти се вплитаха една в друга и се играеше по всички в комплекта. Ето защо, и напомняме ИЗРИЧНО, че нито първата "В лабиринта на времето" нямаме географска карта, нито в третата "Замъкът на таласъмите" не е указана такава карта. По-паметливите от Вас вероятно ще си спомнят, че в "В лабиринта на времето" ние имаме някаква карта на базовия лагер на пътешествениците във времето, а в "Замъкът на таласъмите" (при това в самото начало) имаме някаква по-елегантна скица или илюстрация на самия замък от Димо. Но това НЕ са географската карта от типа, с който Колин си служи в "Огнена пустиня". Картата на пустинята в първата книга-игра, издадена у нас в България, е наистина географска и указва буквално местности, по които героят може, както при една компютърна игра с подобни локации, да се придвижва и нашият играч. Тук обаче има една малка "хватка", за която следва да сме наясно, а никой не ни го казва в книгата, нито към правилата имаме правило за игра по картата. А именно, че пътят по картата (и редом с приключението в книгата) върви или само направо, или в ляво или дясно (ключов е именно "Тихият оазис", където става възможен изборът "ляво" или "дясно"), но във всички случаи пътят е само един - напред към прохода след града Киман и от там играта автоматично те изважда от картата, залагайки срещата с армията и със самия магьосник Агамор след това. С други думи, колкото и да ни се иска, Колин така залага сюжетът, че няма как, и да искаме, да ходим спокойно по всички места по картата и в какъвто си ред искаме, а това понякога е досадно, ако играчът, например, си постави за цел именно да "се пъхне навсякъде и при всичко". От друга страна, трябва да свалим шапка на Колин, че всичко по картата не просто индикира, вкл. и по самите названия по картата като "Белия ПРОХОД", или "Тихия ОАЗИС", като име какво да очакваме, а математически всичко това е разчертано като гениална матрица, тип "няма как да сбъркаш на където и да отидеш" и, колкото и да се луташ, в крайна сметка ще стигнеш до Агамор на 100%. Това е просто гениално!

3. Интрото в началото - за какво трябва да внимаваме в разговора със Сиян?
Едно от най-важните неща за интрото ние обсъдихме в диалога на Сиян с Дърваря и защо (не) е нужно героят да бъде или да не бъде "странстващ рицар". Но има нещо друго, дори по-интересно, което няма да ни направи (поне не веднага и през 1991) впечатление. А именно как се случва "вербовката за мисията"? Очевидният отговор е "старият маг Сиян идва в колибата на Дърваря и го кани на мисията", но това е само глазурата, което ще схванем, ако не сме чели първата книга-игра на Колин "В лабиринта на времето". Горе-долу по същия начин се случва и сцената със Самодивата в "Замъкът на таласъмите", но за кое да внимаваме? Ако си спомняте, отново правим ретроспекция на другата и по-първо написана игра на Колин, където героят "бива нает" от "бъдещето" с цел да "предотврати" проблеми в миналото. А тук нещата със Сиян кликат по същия начин, но "на обратно", където всъщност Сиян (в своето собствено и явно магическо минало) има проблеми с един от своите най-добри ученици (в лицето на Агамор, който заплашва да унищожи Старата гора като отнеме сънищата на хората в БЪДЕЩЕ), но кой знае дали на самият Сиян са му останали все още "ученици", защото той се обръща за помощ не към тях, а към "простоватия Дървар", който си няма никаква идея от магии, и сам дори го заявява с думите: "– Мене ли имаш предвид? – възкликваш ти. – Чакай малко, аз почти нищо не разбирам от магии и вълшебства!". В крайна сметка Колин разяснява, че сам Сиян "ще се грижи да възпре магиите на Агамор", докато междувременно Дърваря прекоси Огнената пустиня и се сблъска лице в лице с Агамор, което явно за Сиян е вече непосилно. Всичко това идва да ни каже, че, да, в един по-идеален аспект, "вербовката" можеше да протече другояче, ако например, Дърваря не беше Дървар, а вместо това беше от "добрите ученици на Сиян" и вместо "предмети", той си служеше с (правила за) магии и подобни игрови техники, за които обаче Любо по онова време или не е знаел, или... просто с магически предмети му е било най-лесно да ни го представи и опише...

4. Какво е добре да си дадем ясна сметка, прилагайки ПРАВИЛА НА ПРИКЛЮЧЕНИЕТО?
Преди всичко, цялата книга може, вместо с таблицата за числа в края, да се мине с един обикновен 12-стенен зар. Разбира се, в онези шеметни на липса 1991 години, когато никой у нас не беше чувал за полихедрони и играта Dungeons & Dragons, очевидно една таблица с числа е щяла да свърши далеч по-добра работа. В същия момент, с леки промени, Колин е можел да направи така, че у читателя да се изисква не да посочва число с ръка, а да си послужи с два 6-стенни зара. Все пак, дълбоко подозирам, че навремето е имало иновативни читатели, които да са използвали подобни зарове вместо да посочват наслука и т.н. В същия момент, ситуацията с числата в правилата е такава, че книгата просто е "лесна", макар и за "днешните стандарти". И за да не съм голословен, ще Ви дам пример колко е лесна играта от гледна точка на механиката в нея, когато се спрем на две от "чудовищата" в книгата: "Дракон" и "Агамор". Естествено какъв боец е "Агамор" на фона на един "Дракон", но числата в книгата ни говорят друго: "Драконът, при все, че е Дракон" има "Сила 7" и "Живот 8", и "Агамор" - със "Сила 13" и "Живот 16", което прави "магьосникът почти два пъти по-силен от дракон"! И това на практика звучи или абсурдно, или в най-добрия случай: изобщо небалансирано! Но казахме вече, че играта е лесна, нали? Защото правилата работят така, че героят получава "Сила = наполовина на 1d12+10", което дава числа от порядъка на 11 до 16. А сега си представете как ще биете със своята "по-ниска стойност", например, 11 ли 12, един Дракон със Сила 7 и т.н. абсурди на математиката, т.е. ВСИЧКО Е НАГЛАСЕНО В ПОЛЗА НА ЧИТАТЕЛЯ! И тук идва и моят личен опит в книгата, където абсурдът се задълбочи още повече, и аз проведох на практика една-единствена битка (с един случаен вълк), а минах играта само с помощта на магическите предмети...

5. Магическите предмети - твърде много, твърде малко, или на практика - еднакви?
Другият проблем на книгата, ако въобще приемем, че предметите могат да са проблем, е, че повечето предмети вършат "едно и също" с различни вариации на текста, т.е. математическата функция на предметите не да балансират абсолютно нищо, а да те "нагрухат с джокери" от типа "джокер в Стани богат". Дори в предаването с Ники Кънчев този джокер все пак има смисъл и шанс да се прецакаш с него, докато в "Огнена пустиня" повечето липса на предмети е ЗНАК за автора, че е "време да размахаш меча". Все пак, дори и да размахаш меча, шансовете за това пак са на твоя страна (виж точка 4), но сега обсъждаме именно предметите. Например, в редки изключения, като "кърпичката с 3 възела", където авторът те кара да избереш колко възела ще развържеш, или в битка с армията на Агамор, където ако решиш да използваш "мъртва пепел" ще се отровиш сам и после ще трябва да имаш "змийски камък" за противоотровата. Всичко това са добри примери от книгата, където даден предмет е използван на място. Но в повечето случаи става една, буквално, "надцакваница" какъв по-мощен предмет ще извадиш от раницата и резултатът е, че минаваш директно срещата, а в замяна просто "задраскваш използвания предмет", наистина е гениално! Да не забравяме, че авторът ти позволява да намираш нови магически предмети по пътя си, а това е още по-щуро, ако случиш да намериш "златната ризницата на Амулабес (епизод 334)", където вече наистина има някаква логика, че си "облечен като рицар"… Но пък това място е толкова тайно и дотолкова забутано, че се губи отново идеята за рицаря, дори и да облечеш в един момент тази наистина ценна (от гледна точка на гейм механиката в играта) златна ризница...

6. Относно сюжетът на "Огнена пустиня", но БЕЗ ДА СПОЙЛВАМЕ излишно!
И така, погледнете картата, имаме три пътя и това е очевидно. Морското приключение и сблъсъкът с пиратите минава през града Аквадил и нагоре по реката. Ако тръгнете на север ще забиете през пустинята и първото, което е подготвил Колин за Вас е да бъдете ограбен, а после да си купите отново предмети, в удобно поставен дюкян за магически стоки. Пътят през планината и Аспар е вероятно най-класическо-фентъзи издържан и на мен ми допадна най-много. Тихият оазис е ключов и наистина е добре да бъде посетен, но не заради Оракула в него, а за "бездънното сандъче" в подземието на Джина. НЕ се опитвайте по никакъв начин да посетите града Тулимад над Меанор, а вместо това продължете през Белият проход и отново към Тихият оазис. В Тулимад "светът свършва" и Колин ще си постави за цел да Ви убие подло, загдето се опитвате да разучавате безспирно картата. Останалото по сюжета на книгата са сцени (в D&D тези сцени се наричат "Енкаунтъри"), където малко или много ще имате три основни избора: или да сте умни играчи и да предложите адекватно решение за случката, или директно да използвате предмет от багажа и да сте мързеливи да мислите за нещо по-сложно, или просто да се биете, където пак казваме, шансът ще е на Ваша страна. В по-ключови и опасни епизоди, които застрашават героя, а той нито има акъл да се справи, нито има подходящи предмети, нито мечът ще му помогне, Колин си служи с прост шанс и от шанса ще зависи дали ще минете сцената, или ще оставите костите си завинаги в "Огнената пустиня"... (Важно!!! Ако победите Дракона на арената, нищо няма да се случи, нито пък Колин ще Ви даде награда за усилията, няма предмет и т.н. НЕ ходете на арената!)

7. Наследство на тази книга, или какво се случи междувременно и след като излезе?
"Огнена пустиня" - в началото - не предизвика "бум на читатели", но утъпка пътя на жанра по един доста добър начин. Също така, пустинята не само утъпка пътя, но и постави бъдещите основи и разработки на жанра по начин, демонстриран за първи път в "Огнена пустиня" и разгърнат - впоследствие - именно от следващите книги на Колин, където героят е сам, бори се срещу злото, а вместо умения и точки на способности (извън Сила и Жизнени точки), персонажът си служи с предмети до пръсване. Именно с предмети започва първата игра на Майкъл "Изпитанието". Именно с предмети започва първата игра на Джордж "Господаря на мрака". Именно с предмети започва първата игра на Блонд и Уейн "Варварският бог" (а там имаме и много подобна игра по географска карта)… С други думи, скъпи приятели, бъдещите автори от България в жанра взеха наготово измисленото от Колин и го приложиха в техните собствени авторски разработки. Да не забравяме, че в последно време се родиха или пръкнаха две родни "продължения" на "Огнена пустиня" в лицето на по-младите автори Борис Воденичаров - Рахвин и писателя Бранимир Събев, които със своите по-нови творби разгръщат "Долината на изгубените сънища" дотам, че я "Сиян" се е сдобил с "внучка", я "Долината" се е прекръстила на "откраднатите сънища" междувременно. Все пак, изкуството на старите майстори се помни, а няма по-голям майстор от самият Колин - авторът и на тази повече от страхотна и велика книга-игра за времето си с името "Огнена пустиня"!