"Отец Валенс и Числото на Звяра" (откъс)

1.
Саксония, Свещената Римска Империя, 1111 сл. Хр.
Вече цял ден вървяхме по горския път. Увисналото на заник слънце беше потънало зад поредния хълм пред нас, но лъчите му струяха между клоните на смърчовете по билото: ресни и ленти от студена светлина, които се преплитаха една с друга при повеите на вятъра. Самотни сухи снежинки, като перца от птичи пух, се въртяха нагоре и надолу наоколо ни. Вечерният хлад в планините Харц идваше бързо, така че се загърнах по-плътно с тежкото си зимно расо.
- Скоро сме в Гослар, отче Валенс - обади се пътуващият търговец, който вървеше редом с мен, и ми подаде манерката си с шнапс, която често надигаше по целия път. - Искате ли да се стоплите?
Сигурно си мислеше, че свещеническият ми сан ще ме накара да отклоня предложението му, защото се засмя изненадано, когато протегнах ръка, стиснах манерката и отпих яка глътка, обърсвайки уста с опакото на ръката си.
- Стар съм вече за такива преходи. - Поклатих глава. - А и в Брауншвайг се заседях твърде дълго и едва се измъкнах от топлата постеля.
Търговецът, който се казваше Сиберт, кимна с разбиране, докато надигах отново манерката му.
Така си и беше. Пет дни по-рано бях минал през градчето Брауншвайг по пътя си на юг. Дори не възнамерявах да преспивам там, но когато в поройния дъжд се озовах на площада пред хана, мътната светлина, струяща иззад дървените му кепенци, ме накара да спра и с копнеж да се заслушам в гълчавата вътре. Не мислих дълго, а плюх на плановете си и предплатих за цели шест нощувки. Направих го с онова удоволствие, присъщо на забранената почивка насред дълъг път, и спах, спах, спах непробудно през последвалите дни, оставяйки ужасяващите спомени и още по-ужасяващите намерения да бъдат отмити от почти непрестанния сив дъжд, чувствайки всяка сутрин все по-малко желание да продължавам безконечната гонитба, погълнала живота ми. Но още преди шестте дни да изтекат, нещо ме бе накарало да се изтръгна от упойващата прегръдка на фалшивия покой и да продължа по предначертания си път.
Така се бях озовал в малката група странници на горския път към град Гослар. (5)

5.
Хубаво нещо е шнапсът в студените вечери. Отпих за последно от манерката и най-сетне я върнах на собственика й, като му кимнах с благодарност. Сиберт също кимна, после изведнъж се озърна притеснено и извика:
- Кай, върни се обратно на пътя!
Нищо не се случи, само спътниците ни, двамата мустакати стражи от Брауншвайг, въоръжени с мечове, лък и алебарда, замърмориха неодобрително зад гърба ни.
- Идвай веднага или няма да видиш представлението на минезингерите в Гослар - викна пак търговецът и едно хлапе с коса червена като пламък се втурна надолу по склона към нас, размахвайки отчупена клонка като меч.
Това беше дванайсетгодишното му синче, истинско рижо дяволче. Баща му ме погледна безпомощно и поклати глава. Тъмната му коса вече се прошарваше на места.
- На тази възраст са непоправими, отче. А моят синковец даже повече от останалите.
- Децата са невинни в Божиите очи – успокоих го. – Какво толкова е направил?
Сиберт помисли за момент, замълча и сведе поглед.
- Какво правеше там горе? – запита сина си, който тъкмо беше дотичал до нас.
- Разузнавах – отвърна веднага детето.
- Така ли? – намесих се с усмивка. – И какво откри, синко?
- Някой знае, че пътуваме към Гослар и вече ни очакват – каза Кай, все така хладно и делово.
- Какви ги говориш? – зяпна баща му.
Погледнах към далечното било на хълма пред нас и като се взрях, различих силуетите. Бяха поне петима или шестима мъже на коне. Стояха на пътя, неподвижни и безшумни, тъмни сенки на фона на ослепителната светлина. Парата от дъха на конете се издигаше над тях и плетеше странни шарки с лъчите на залеза.
Обърнах се към двамата стражи зад нас, които явно също едва сега виждаха конниците. Също толкова явно беше и че не знаеха какво да правят. Явно решенията щяха да са мои.
Продължаваме напред по пътя, нямаме причина за безпокойство. (15) Оставаме където сме, за да видим какво ще направят непознатите. (25) Използвам момента, за да употребя някое от уменията си, което да ми помогне в преценката дали имаме повод за тревога или не. (35)

Публикуваните откъси звучат имат доста трески за дялане. Поне едно 20 - 30% от текста бих го орязал, а останалата част сериозно бих редактирал.

Ейдриън Уейн писа: писа:

Увисналото на заник слънце беше потънало зад поредния хълм пред нас, но лъчите му струяха между клоните на смърчовете по билото: ресни и ленти от студена светлина, които се преплитаха една с друга при повеите на вятъра. Самотни сухи снежинки, като перца от птичи пух, се въртяха нагоре и надолу наоколо ни. Вечерният хлад в планините Харц идваше бързо, така че се загърнах по-плътно с тежкото си зимно расо.

Каква е разликата между слънчевите ресни и ленти? Едната от двете думи е излишна.
Как така слънчеви лъчи се преплитат? През живота си не съм виждал преплитащи се слънчеви лъчи.
Защо снежинките са самотни? Няма ли други около тях снежинки? Или това не е метафора, а се има предвид емоционалното им състояние?
Как се въртят нагоре - надолу, след като снежинките по принцип се въртят спираловидно само надолу?

Това е само първия абзац, но нататък е все така. Бих определил литературата в откъсите като претенциозна. Това на което критиците викат "литературничене". Има безумно дълги сложни изречения, които биха могли да се разбият на няколко прости и да се окастрят от излишните в тях неща. Например следното:

Ейдриън Уейн писа: писа:

Направих го с онова удоволствие, присъщо на забранената почивка насред дълъг път, и спах, спах, спах непробудно през последвалите дни, оставяйки ужасяващите спомени и още по-ужасяващите намерения да бъдат отмити от почти непрестанния сив дъжд, чувствайки всяка сутрин все по-малко желание да продължавам безконечната гонитба, погълнала живота ми.

Много по-добре ще звучи така:
Направих го с онова удоволствие, присъщо на забранената почивка насред дълъг път. Спах непробудно през следващите дни, оставяйки ужасяващите спомени и още по-ужасяващите намерения да бъдат отмити от непрестанния сив дъжд. Всяка сутрин чувствах все по-малко желание да продължавам безконечната гонитба, погълнала живота ми.

Може би не за всичко съм прав, не претендирам да съм някакъв вещ литературен критик.
Нека чуем и други мнения и защитата на автора.

П.П. Защо е този ненужен преход от епизод 1 към епизод 5?

Най-малко имам желание да ставам адвокат на Чичо, но в желанието си да го нахлебите се унасяте. Снежинките могат да са самотни, ако са нарядко. Могат и да се реят, ако времето е спокойно, с лек вятър, а земята е по-топла от въздуха.

Иначе Шин е прав, че стилът е натруфен и само ще спечели, ако се изхвърлят половината сравнения.

Да, за снежинките може би не съм съвсем прав.
А желанието да нахлебиш Чичо идва до голяма степен от приказките му какъв велик литературен шедьовър е Валенс и как никой копче нямало да може да каже като критика към текста.

Lachdanan писа: писа:

Снежинките могат да са самотни, ако са нарядко. Могат и да се реят, ако времето е спокойно, с лек вятър, а земята е по-топла от въздуха.

Мерси, много добро наблюдение, точно за това говоря. По приницп винаги описанията ми са по наблюдения над реално видени места - затова обичам да пътувам толкова.

За увода тук: вече съм чул мнения от много хора, така че знам отговора (дали им пречи наистина, или им създава атмосфера - което за първи епизод си е важно). Разбира се, бих чул и още мнения, чета и чата. Няма нужда да идват с мотивите на Шин по-горе, достатъчно е просто да си напише човек как го въвежда в книгата такова начало. (Апропо, действието почва почти веднага, както се вижда.)

Основната ми критика е, че има много излишни неща, от които текстът натежава и става затормозяващ за четене.
Иначе откъсите си имат и своите достойнства, но не мисля че Уейн страда от липса на самочувствие, та да има нужда от потупване по рамото. Текстът е приличен, а ако го съпоставиш към повечето от книгите от старата вълна, даже е малко над средното ниво. Ако се избегнат претенциозното литературничене и излишната натруфеност, би се получило съвсем прилично като качество четиво.

И аз искам да подкрепя Уейн. Харесва ми това, което прочетох.

Ще се опитам да перефразирам коментара на Шин, понеже знам, че е добър художник.

Защо да се рисува детайлна, красива картина, като от един набързо надраскан скеч можеш да се разбереш кое какво е и би свършил същата работа.

Не знам на какво се дължи манията да се използват малко думи. Хората ги мързи да четат?

Рони# Мейдей писа: писа:

Не знам на какво се дължи манията да се използват малко думи. Хората ги мързи да четат?

Защото словоблудството дразни. Все едно да си облечеш балтон на плажа (лятно време, при температура на въздуха 30+ градуса целзии).

Рони, аналогията ти не е съвсем удачна.
В изобразителното изкуство е същото. Майсторът постига много по-добър резултат и въздействие с много по-малко щрихи и мазки на четката. Там също излишната претруфеност разваля качеството на творбата.

Само ще напомня още веднъж, че това е самото начало, което налага двата епизода да съдържат някои неизбежни компоненти. После мога да пусна още два епизода от произволно място в текста, за да сравните.

Самотни сухи снежинки, като перца от птичи пух, се въртяха нагоре и надолу наоколо ни.

Това нагоре, че надолу, че наоколо..ми е твърде препъващо.

Откъсите ми харесаха. Литературата обаче не е на нивото, което Уейн се опита да представи. Разбира се не съм и очаквал думите му да се потвърдят, така че това за мен не е изненада. Съгласен съм, че е прекалил с „литературниченето“ и това всъщност е и основната ми забележка. Много метафори и „украсяване“ на текста, което е абсолютно излишно и е характерно за начинаещи автори и графомани, а не за хора с писателските претенции на Александър (ако бяха основателни). Преди време Уейн беше написал, че качеството на литературата при Блонд е добро като за книга-игра, но не и за „сериозна книга“. Същото мога да кажа и за нивото на двата епизода.

Съветът ми е да наруши принципите си и да си вземе добър редактор, който да му съдейства при ошлайфането на текста. Няма да се връщам на спора, който даже се пренесе и в отделна тема. Все пак не мога да не отбележа, че е абсурдно да се упорства в твърдението, че даден автор пише толкова добре, че да няма нужда от компетентна редакторска намеса.

Като пример ще дам няколко неща, които ми направиха впечатление при първи прочит. Не съм се стремял към задълбочен анализ на текста – нямам желание и време. Липсва ми разбира се и нужната квалификация.

1. „Сигурно си мислеше, че свещеническият ми сан ще ме накара да отклоня предложението му, защото се засмя изненадано, когато протегнах ръка, стиснах манерката и отпих яка глътка, обърсвайки уста с опакото на ръката [u:1cz5p6so]си[/u:1cz5p6so].“

Според мен трябва да бъде:

„Сигурно си мислеше, че свещеническият ми сан ще ме накара да отклоня предложението му, защото се засмя изненадано, когато протегнах ръка, стиснах манерката и отпих яка глътка, обърсвайки уста с опакото на ръката МИ.“ (може и да греша, но нали все пак действието се води от първо лице)

2. „Нищо не се случи, само спътниците ни, двамата мустакати стражи от Брауншвайг, въоръжени с [u:1cz5p6so]мечове[/u:1cz5p6so], лък и алебарда, замърмориха неодобрително зад гърба ни.“

Според мен трябва да бъде:

„Нищо не се случи, само спътниците ни, двамата мустакати стражи от Брауншвайг, въоръжени с МЕЧ, лък и алебарда, замърмориха неодобрително зад гърба ни.“ (освен ако наистина не носят повече от един меч, което обаче би било прекалено)

3. „Това беше дванайсетгодишното му синче, истинско рижо [u:1cz5p6so]дяволче[/u:1cz5p6so].“

Няма логика свещеник да използва подобно сравнение по отношение на дете. Смисълът е ясен, но поне за мен не звучи логично.

4. Защо правиш преход от еп.1 на еп.5? Адски порочна практика, която си мисля, че отдавна трябваше да е преустановена. Най-добре слей двата епизода. Ако обаче продължаваш да поддържаш тезата, че така се уморяват очите, то поне ги направи последователни.

Има и т.5, която обаче маркира Юри в чата (добавям я, за да подчертая нуждата от компетентен редактор): Едва различаваш силуетите на ездачите и дори не можеш да видиш колко на брой са, но пък виждаш парата от дишането на конете.

И за финал един съвет към Уейн. Много хора ти го дадоха, но ти така и не можеш да възприемеш:

Намали хвалбите и суперлативите при представянето на продуктите ти. Литературата във „Валенс“ щеше да бъде на мега-хипер космическо ниво... Вчера написа в чата, че имало СТОТИЦИ начини, по които книгата може да се изиграе... Нали разбираш, че това са доста абсурдни неща (второто си е направо невъзможно)?

Дръж се по-обрано. Престани да нападаш останалите потребители и всеки, който си е позволил да критикува някое от начинанията ти. Отчитай си грешките и се стреми да не ги повтаряш.

Имай предвид, че на нас книгите-игри са ни хоби и някаква носталгична връзка с детството. Ти обаче се опитваш да си изкарваш прехраната чрез тях. Почти на 40 години си вече и предвид липсата ти на трудов стаж и опит, най-вероятно те ще бъдат и възможността ти да постигнеш нещо. С постъпките си до момента не си помагаш особено.

Мисля че някой пак сериозно бърка предназначението на темата. Ако тя имаше някаква цел освен това да съдържа първите 2 епизода от новата книга, щеше да си я пише в заглавието или описанието.

А ако наистина това е реакцията на някой - и то толкова съществена, че да трябва да бъде описана и публикувана неотложно - щом прочете началото на нова КИ, Бог да му е на помощ.

Аз лично не съм такъв човек, разбира се, огромното мнозинство също.

Comics_ross, няма никакъв смисъл да се хабиш .

Рони# Мейдей писа: писа:

Не знам на какво се дължи манията да се използват малко думи. Хората ги мързи да четат?

Въобще не става дума за това. Базови принципи в писането - които обикновено се обозначават с определенията (the principle of) brevity and (the principle of) clariy - гласят, че най-добрият начин да изкажеш една идея е максимално кратко (а това ще рече премахвайки всяка дума, която не допринася по някакъв начин за дооформянето на идеята в главата на читателя, ами е просто пълнеж) и максимално ясно.

За съжаление, в горния текст има прекалено много пълнеж. Нищо, с което един начинаещ автор да не може да се прави обаче, полагайки повечко усилия и разсъждавайки повече върху текста си.