Въпроси към Ал Торо

Много е трудно да се сравнят толкова различни като аудитория и стил неща - почти все едно да ме питаш защо съм оценил играта The Witcher по-високо от филма Властелина на пръстените.

Класна стая ми се струва, че си изпълнява функциите и целите спрямо целевата си аудитория. Ако успея да направя прочит с племеницата си ще имам по-ясно мнение, трудно ми е да преценя дали 3 или 4 е по-адекватна оценка, защото мога само да анализирам книгата, но не и да я почувствам.

От "Синът на пустинята" останах разочарован на препрочитане - литературно не ме грабна толкова, геймплейно има много лоши идеи, примерно локации на картата, през които се освинваш ако преминеш. Имаше сцена, в която момиче е заставено да спи с теб, защото си спечелил игра на нещо си срещу срещу някакъв там неин баща, собственик, не помня. Ако се хвана да я гледам критично, сигурно няма да има незасегната литературно и геймплейно сцена. Имам спомени, че някъде съм писал ревю за книгата, може и да не съм - ако се поразтърсиш, вероятно ще намериш.

Самотният вълк са книги, които обединяват аматьорска литература с потресаващи геймплейни решения. Тях мисля съм ги ревюирал в детайли, така че можеш да видиш какво харесвам и не харесвам в различните и цялостно в поредицата. Според мен ако такава книга излезе сега на пазара ще бъде наплюта и отхвърлена и е спечелила известността си най-вече поради уникалния си мащаб, който е постигнат благодарение на времето, в което е излязла и липсата на аналогични алтернативи. Същото мисля и за "Пътя на тигъра". Не го казвам с неуважение към авторите - напротив, евала за труда, без тях нямаше да сме това, което сме сега и да правим това, което правим. Направили са каквото могат. Но това не означава, че не може да бъде направено много, много по-добре. Не казвам, че и аз съм човекът, който е способен да ги надмине. Нещо като Monopoly в настолните игри и Шотландски боец в киното.

Heart of Ice - мисля че подходих с огромни очаквания към тази книга и ме разочарова по много линии. Знам че е много обичана, както са и книгите за "Самотния вълк" и мнението ми много се различава от всеобщото. Същевременно очакванията ми са завишени и за нещата на Морис и конкретно от тази поредица харесвам много "В бездната сред мъртъвците". Мислех че съм писал ревю и за "Heart of Ice", явно не съм. Трудно ми е сега да се сетя точно защо ме разочарова, но като цяло очаквах гениално изграждане на frost-punk свят, което не получих. Във втората половина на играта, в която изведнъж се появяват една камара герои и започва някаква съвсем различна стилово част, тотално ми доскуча, не ми хареса развитието на героите (хем бавно, хем слабо), жанровия завой и сякаш финала. Играта също помня, че имаше проблеми. Безпредметно е сега да се мъча да я коментирам в детайл, като не ми е прясна.

Това са някои от негативите на тези произведения - всички изброени от теб книги/поредици имат и много позитиви, уникални страни, които също оценявам, за да стигнат до оценките, които съм дал, но тук посочвам негативите, защото питаш в контекст защо съм им дал толкова ниска оценка (примерно 4 от 5 за Синът на Пустинята, която е велика за много читатели и хората не виждат проблеми в нея). Мисля, че успявам да не Майндкрамирам и да видя и позитивите в дадено нещо и да ги оценя, да им се насладя, дори когато виждам и тежки проблеми в същото това нещо.

Последно, моето мнение, като това на всеки друг, е първо субективно, второ - зависи от настроение. Има неща, които биха ми харесали, но примерно ги хващам в кофти настроение или обременен с някакви конкретни очаквания или спомени, при което може оценката ми да е по-никса от тази, която бих дал на друго произведение на горе долу същото ниво.

ПП: ето тук за "Сърце от лед" - knigi-igri.bg/forums/foreign-athors-gamebooks/304?start=75

Честно казано да се съди по някаква извадка не е особено удачно - като знам тук всеки път някой като пусне 20 реда и как се разкостват... Можеш да видиш проблеми в нея, но можеш ли да усетиш есенцията на произведението? Можеш ли да видиш там силните му страни?

ПП. Хрумна ми още нещо - в книгите игри има много различни начини да ги разиграеш (в някои от тях с по-преплетени сцени вероятно като комбинаторика може да се стигне и до стотици хиляди комбинации или в милионите). Чисто теоретично бихме могли да кажем, че един от тези варианти е най-интересен и един - най-безинтересен и разликата може да варира много. Затова ако човек оценява по едно единствено изиграване (което нерядко правя), то може да е случил на някакво куцо "изживяване" дори и в книга-игра, която би харесал много при друг вариант на развитие на нещата. Затова е нормално мненията за една книга-игра допълнително да се различават повече от за нормалните книги - не само, че всеки ги гледа с различни очи, ами реално е получил различно парче от книгата, което може да е качествено по-добро или лошо от друго такова. За по-адекватни ревюта би трябвало да се изчетат повече варианти, но не ми е целта да съм топ-анализатор на тези книги - не съм им редактор, а просто споделям мнения за тях.

Ако трябва да съм честен, не мога да го "сметна". Мога да го продължа и утре, може и 2 години да не стигна до него. Доста вероятно е това да е следващото нещо, което пиша и да се случи някъде след един превод, след редакция на "Запад" и преди редакцията на нещата за "Призвание герой 9".

Ако ме беше питал миналата година, вероятно щях да кажа, че несъмнено ще го завърша 2019-а, но после се случиха "Торнадо 6" и "Битката за Балканите", както и неочаквано много и огромни книги за редакция и отзиви, като даже не успях да смогна с всички (искаше ми се да помогна повече с "Класна стая" и "Петия принц", но не усшях). Истината е, че не знам с какво ще ме изненада 2020 год., но практиката показва, че почти винаги изскачат нови, непредвидени, спешни неща. Естествено, далеч най-важното нещо в творчески аспект за годината ми е "Knights of Honor II: Sovereign" и там ще вложа цялото време, което е нужно, а има шанс това да клони към безкрайност.

Няма детайлно описание, за съжаление. Има някакви наченки на легенди, които естествено не са на ниво и са писани преди 20 години. Честно казано, ако трябва да съм реалист, вероятно никога няма да продължа този проект под формата на ролева игра. Трудът е колосален, а възможностите за реализация - приблизително нулеви. Така че ще живее предимно в книгите-игри.

Ето това намерих, което е доста старо също.

Кратко описание на Крея

Сребристата пътека, която Ария чертаеше сред тъмните води постепенно се удължи и изчезна. Хоризонтът просветля и Адун лека полека изпъпли и огря плоския свят на Крея. Корабите вече бяха плъзнали из необятните морета – от крехки рибарски лодчици до гигантските галеони на морската империя и вещаещите смърт драккари на северните народи. Денят започваше и хиляди хора се захващаха със занаятите си в градовете и полята на двете хорски империи. Помежду им бе разположено гигантското туловище на Агуая и малки кервани се провираха из проходите. Орки и гоблини кръстосваха тези земи, някои племена изкарваха прехраната си с честен труд, други правеха свирепи атаки и плячкосваха минаващите и граничните селища на Аркадия и Морската империя. Легендите разказваха, че нейде отдолу се крият безбройни тунели и галерии, издълбани от дребната раса – легенди за джуджешкото царство Подом, където стотици джуджета потърсили убежище през втората велика война, очаквайки края на хорските времена по Крея.
На запад, отвъд познатите земи, се простираше Хилядолетната Гора, гората на елфите. Малцина смъртни са виждали Отвесният град, Илларион, разположен в огромна скала в края на гората. Древният народ не допускаше никой сред своите територии и водеше свой живот, отделен от останалия свят. Недалеч бяха разположени блатата на тъгата, където живееха все още в колиби, направени от глина и трастика, най-примитивните от хоргущите. Въпреки добрите си отношения с останалите народи, рядко напускаха териториите си и единствено търговци идваха до края на проходимите части из тези земи.
Южно от джуджешките хълмове се простираше необятната пустиня Нарфия. Нейде из нея бе градът на мелхорите, чийто народ бе прогонен преди стотици години от плодородните земи.
За безбройните острови, пръснати като звездите на небето из океана, се знае малко, но най-мистериозните земи бяха на североизток, територията на злите раси. В най-близките им части имаше мнозина селища на гоблини и орки, но за колкото по-навътре из тези земи разправяха разказите, толково по-кръвожадни и отвратителни твари описваха, пъплещи по покварените земи. Територии, изпълнени с немъртвите създания на Загарот. Само в легенди от отминали времена се споменаваше за Зилон, град нейде из най-отдалечените части на Пределната планина Орна, в който все още господства безсмъртният син на бога на злото – Мортегир, но досега никой не се е завърнал от там, за да разкаже за злобата и чернотата на тази скверна земя.

Ето някакви легенди, впрочем. Честно казано, бих ги пренаписал нещата за света не само заради това, че са написани некадърно чисто в литературен аспект, а защото бих искал да обогатя "lore"-a.

Легенда за създаването на Всемира

“В началото била Празнината. Мнозина си я представят като тиха и черна безкрайност, но тя не е била нито тиха, нито тъмна, защото както тишината означава липса на звук, така и чернотата е отсъствие на светлина. Грешно е и да я наречем празнота, тъй като това е липса на материя. Преданията гласят, че не е възможно хорк* да си представи Празнината, защото тя е онова, което никой не може да си представи, онова, за което не може да се помисли, тя е кърваво червеното за родените слепци, песента на глухите и слънцето на безлунните нощи.
Насред тази хармония, идеална поради своята абсурдна и безплътна същност, се зародил Създателят, който имал едничка цел – да разклати и унищожи вовеки нейните ледени устои. Някои легенди мълчат, други се впускат с омайващи и гръмки слова в описания на великото зараждане, а мъдреците водят вековни, люти кавги помежду си, но истината е, че никой не знае със сигурност, а може би дори самият Създател, как всъщност се е зародил от нищото и каква всемогъща сила стои зад това. Но всички митове са единодушни – той е безграничният извор на материята, енергията и самия живот. Със своите способности изначалният творец правел единственото, на което бил способен, а същевременно всичко, което може да бъде направено – той творил, творил без почивка, без да познава умората, а силите, с които разполагал, били неизчерпаеми. Първо създал материята и енергията, разпръсвайки ги безразборно из всемира, без никакъв ред и закономерност. Сетне сътворил мрака, а след мрака – светлината, тишината и звука. Накрая създал трите стари бога, дарявайки ги със своя живителен дъх и умението да владеят създаденото от него. След това свое творение се отдал на вечно наблюдение, на безкрайната наслада от собствените си творения. Той не е ни страж, ни съдник, ни палач, а просто всевиждащият наблюдател, любуващ се на своите създания във вечната летаргия на насладата.
Старите богове сътворили ред, закономерности и правила, а след това се разделили. Те започнали да създават свят след свят, разпръсквайки хаоса, а за всеки нов свят създавали на свой ред свои помощници – богове, които изграждали под тяхно напътствие нови светове, а след изграждането им бдели над тях вовеки. Веднъж приключили с това, старите богове изоставяли вече изградения свят и продължавали към следващия. Но те не били като Създателя, тъй като след завършването на нов свят, се завръщали да проверят всеки един от старите и ако там царял хаос, го заличавали, разграждайки го отново до изначалните материя и енергия, след което продължавали да придават форми на непресъхващото си въображение.
Те все още творят. Създават един след друг своите светове във безcпирната си надпревара с разрухата и хаоса, към които самопроизволно върви всяко едно творение, било то одухотворено или безжизнено. И все още ни наблюдават, със своите всевиждащи очи, със своята безмилостна преценка и готовността да сътворят нещо ново, нещо по-добро, ако ние не сме достойно олицетворение на техните възвишени способности. Все още ни наблюдават…”
Учениците гледаха със зяпнали усти. “Супер” обади се накрая някой, повечето се разприказваха оживено, а Гръмзи пак си мърмореше нещо неудовлетворено. Бенатен затвори книгата, огледа ги пак, въздъхна тежко и се запъти към стаята си.


Легенда за великата гоблинска раса и дара на Синорей

Тази вечер облаците бяха обхванали в прегръдката си целия небосвод. Още следобед му направиха впечатление – бяха прекалено гъсти, сякаш умишлено натрупани един върху друг като сеното в каручките на селяните през късните дни на октомври. Идваха бавно от север, което го притесняваше най-много и му се струваше, че сега бяха замрели над техните кули. Отдавна не беше виждал нещо толкова черно, може би от онова мастило от октоподски вендузи, което му бяха донесли лятото от южните брегове на Висенил. Тъмните води на Кървавото езеро бяха необичайно спокойни и почти не трепваха, напълно игнорирайки проливния дъжд, който се сипеше вече седем часа и не му се виждаше края.
Бенатен се намръщи. Протегна ръка през силовото поле и я подържа отвън около десетина секунди. Очакваше да е по-студено. Обърна се, приближи до камината и седна с охота в любимия си стол, а през стария му кръст преминаха тръпки на облекчение и дори удоволствие. Съчките пращаха кротко и успокояващо. Малки нажежени отломчици подскачаха бурно нагоре, завихряха се във весел танц, а може би играеха на гоненица, след което падаха бавно като есенно листо и се превръщаха в пепел.
- Кион, донеси ми бежовата кърпа, онази над умивалника дето седи и ми донеси
после кутията.
Замисли се и се почеса зад дясното ухо. Още помнеше съвсем ясно как неговият учител му беше разказал тази история, а беше толкова отдавна. Добър магьосник беше той, не трябваше да си отива така... Взе кърпата, избърса набързо ръката си и я върна на момчето. Взе и сребристата кутия, постави я на коленете си и бавно, сякаш дори ритуално, я отвори. Извади отвътре едно листче, навлажни устните си и бавно го прекара между тях. Посипа малко от тютюна отгоре му и започна прецизно и вглъбено да го навива. Обичаше да ги свива тънки. Тоя материал беше добър. Купи го от някакъв друид в Андера преди две седмици, цяла кесия, а почти беше свършил. Добре подбраните билки придаваха опияняващ аромат, беше лек и изобщо не болеше глава после. “Утре ще премина да си взема още” – помисли си.
Кион се размърда неловко на съседния стол. Сигурно се чудеше защо още не го е пуснал при другите в тяхното отделение. “Дааа, добро момче е той. Буен и нетърпелив, с неутолим глад за знания и приключения. Напомня ми за мен, когато бях... млад. Как отлетя времето...”. Кион беше последният ученик на стария магьосник преди оттегляне от магическата академия и магията като цяло, или поне така смяташе в началото. Истината обаче беше, че ако веднъж станеш магьосник – умираш магьосник.
- Сéди удобно момчето ми и слушай внимателно, за да можеш и ти да разказваш
на учениците си някой ден, когато аз отдавна ще съм си заминал от този свят.
Момчето се нацупи донякъде от тъга за стареца, донякъде от неудобство. И двамата знаеха, че той си отива, ала всеки път му казваше да не говори така, че има още много пред него и се опитваше да го развесели с някоя шега. Този път замълча. Магьосникът докосна връхчето на цигарата с пръст и малко пламъче пробягна за миг. Вторачи се замислено за секунда – две, след което продължи:
- Историята, която ще ти разкажа, се е случила преди стотици хиляди години, когато драконовата раса още била млада, а шестте хорски раси живеели заедно по цялата Стара земя – от безбрежния океан на изток до склоновете на Орна, Пределната планина, а на юг се говори, че достигали дори отвъд жешките дюни на Нарфия. Поданиците на Загарот все още били малцина и слаби, хармония царяла из цяла Тейкория, нямало безчинства, кражби, убийства. И всички хора били равноправни пред закона, никой не отблъсквал нито мелхорите, нито дори гоблините. Всъщност гоблините не само били равни по права и закон с останалите, а били и любимците на Синорей, тъй като явно от всички ни, те били най-схватливи и най-умни.
Бенатен гледаше доволен недоумяващата физиономия на момчето, което сигурно обмисляше дали старият магьосник вече напълно беше загубил ума си от преклонната възраст и всичката мана, преминала през окостелялите му пръсти. За да се наслади напълно на момента, си дръпна от цигарата, както само той и деканът Бъкмоп можеха, първо се изду стомахът му, а после гърдите сякаш удвоиха размера си и изпълниха магьосническата роба. Задържа въздуха няколко секунди и после издиша бавно, а погледът и мислите му се рееха някъде из отдавна отминалите времена.
- Нима наистина не си чувал за Великата гоблинска раса? – най-сетне продължи той – Срамота за грамотно момче като теб, мързи ви вече вас, не сте като едно време... Да знаеш, че гоблините не винаги са били такива, каквито са сега и няма да слушаш какво разправят политиците на Аркадия и Морските народи или другите глупаци по света – че не били хорска раса, че били създадени от Загарот, а не от Филеной. Хорските раси са шест момче, шест, а не пет, запомни. Били стройни, с къса и гъста козина, ловки като елфите, сръчни като джуджетата и не само са били едни от нас, ами наистина са били най-кадърните във всички занаяти. Доказателство за това са немалкото останали артефакти от едно време, всичко, що е механично, е тяхно дело. И затова, когато един ден Синорей решил, че хората вече били достатъчно развити, за да получат дар, подпомагащ напредъка и борбата срещу злото, избрал тях. Този дар, момчето ми, бил магията.
Елементалистът замълча за момент и тежка тишина се възцари в помещението, сякаш в стаята не се бе чувал дори шепот от векове или дори от времената, за които магьосникът разказваше. Огънят в камината беше поутихнал и нажеженото от минаващия през него въздух връхче на цигарата ярко се открои, издавайки едва доловимо припукване.
- Богът избрал шестима от гоблините, по равно от всеки пол, всичките млади и зелени. За един век ги научил на магията, както на елементална, така и на самите древни създателски умения - да управляват времето и пространството. Сила и живот кипели в тях, нито преди, нито след тях хора са придобивали такова могъщество. Накрая Синорей им заръчал да ползват магията само за добро, да я предават само на достойни ученици и да запазят тайните на това изкуство далече от злите твари на Загарот. Не били минали и двеста години, когато той съжалил. Тогава гоблините, начело с четирима от учениците на Филеной и следвани от стотици магьосници, се обединили с орките и немъртвите в смъртоносен алеанс и едва не погубили цялата цивилизация на Старата земя. Срещу безбройните им орди били малцината хора, владеещи занaята на войната. Нека ти разкажа...

Не обичам да правя половинчати работи. За да се приведе в добър вид системата и сетинга покорай нея е нужен година труд или 5 години от свободното ми време (за сметка на каквито и да било други странични дейности) - време, което може да се оползотвори по-добре. Нищо от вече наличните неща не бих представил на широка аудитория, по-скоро бих написал от нулата текстовете. За развитието на света в рамките на книгите - това е най-добре да се случи в самите книги (може в някоя да се включи по-дълъг такъв текст за желаещите да го прочетат, подобно на Петият принц: Разрушител).

За сцената в "Синът на пустинята" си останал с тотално грешно мнение какво ме притеснява. Последното е, че такова нещо се случва в книга и няма спор, че далеч по "смущаващи" неща се случват в моите. Проблемите са, че книгата е откровено детинска, действието по никакъв начин не пасва на характера на героя и е предадено по елементарен хахо-хихи начин. (Не е далеч от истината да се каже, че това е изнасилване на невинно момиче, предвид това, че е заставено да прави секс с героя и не, това не е същото като избиването на безлични войници и убийци). Нито едно от трите не е вярно за подобните ситуации в книгите за Котарака, или поне не с такава сила - Котарака е трениран за убиец, книгите ми са насочени най-вече към 25+ годишни и тези ситуации не са предадени като някакво забавление за героя. Допълнително, характерът му се определя от играча и текстът следва решенията му в тези отношения. Не мисля, че има особена база за сравнение.

Далеч не ми е и голяма драма със "Синът на пустинята" това, просто го отбелязвам като слаб (за мен) момент (или по-скоро липса на замисляне и внимание), каквито има много в игрално и литературно отношение, но все пак заглавието е едно от добрите.

ПП. В Аврея това е само един от възможните финали и като се замислиш е доста хуманен, предвид ситуацията. По пътя правиш каквото е нужно да изпълниш възложената мисия, защото се налага и защото това си обучен да правиш.

ОК, но ще отбележа, че някои решения в Аврея ме караха да примигвам в стил "о, имало и такива в сетинга ли"? Например (няма спойлър, защото винаги стигаш до този избор) варианта да търсиш архимаг, или психоексперт.

Това, което е важно, е да разбереш в този момент какво точно правят и да можеш да вземеш информиран избор. Според мен за пвоечето читатели е по-добре така да се разгръща света, ситуативно и на час по лъжичка, отколкото ударен info dump. Има и други такива сцени, примерно "мелхора" в "Черния нарцис", хоргуща в "Абаносовия дракон" и т.н. Разбира се, въпрос на вкус и реализация - не твърдя, че моята е перфектна. Но съм склонен да вярвам, че това е валиден подход - читателят да получава каквото му е нужно + шрихи тук там за света и всичко да е през очите и мислите на героя.