Водопадът на дъгата

Епичността на Глагоабазабадузата, Ципокрилата махарамандула и Мандагадугата е ненадмината и до днес.

Наистина е така, и наистина успях да си припомня, че е от там глагоабазубадузата...

Помните ли последната Врата на Колин?
Сещате ли се за кофтия момент в който можеш да отшляпаш право към финала и да пропуснеш камарата приключения само защото си добър играч?
Е във Водопада на дъгата това е... нека го наречем избегнато.

Като начало водопадът започва доста интересно, както си четеш книжката си магипортиран във един вълшебен свят, предимно по погрешка. Дяволите идват от измерението Дявол, Бунаците от измерението Буна, а Земляните от Земята, въпреки това всички те са призовани демони когато се появят в някоя пентаграма.
В началото авторът великодушно ти предоставя избор да се откажет от приключението, а след като се откажеш следва солен коментар за това как си профукал изкараните с пот пари на родителите си за да прочетеш има няма 3 епизода от приключението. Направо да му стане гадно на човек. То затова и в Дракон тоя момент направо съм го отрязал.
Но да се върнем на приключението. Нещата започват доста обещаващо с поръчение да бастисаш краля на елфите и ако това не помогне да разбереш кой е задигнал дъгата от водопада на дъгата. За целт те въоръжават с върховни военни технологии изразени предимно в силикатна форма и поемаш на път. Както може да се очаква за такона ниско ниво приключенец като теб още първия срещнат те праща в несвяст, а от там и в тъмница някаква. Ако не внимаваш как се държиш със своя сайд-кик, ще рече помощник, ще се запознаеш с хитрото въведение във въджовите книги - таблицата смърт. Не че е трудно да се избегне това де. Оказва се че вашите похитители всъщност са от добрите и авторът отново ти предлага да те върне в света на хората... или пък да поемаш задачата предназначена за зомбито на чието място си се появил ти.
„Добрия” магьосник който те е похитил ти разказва кой е виновен за изчезването на дъгата и сменя първоначалната ти задача с по-миролюбива такава: събери съгласието то маговете на всички народи в долчинката да устроим търкал на баш лошия дето има повече мана от мене, мрън. Към задачата, респективно към теб, са прикрепени двама инвалиди. Единия са го разрязали щото си загубил крака в битката за бялата крепост, а другия защото просто се надявали че е умрял.
Та поемаш на път с трима авери и пред теб възниква въпроса при кой народ да отидеш пръв. След като избереш някой другарчетата учтиво ти напомнят, че това на дали е най-добрия избор и предлагат „верния”. Е разбира се може и да упорстваш ама така си прибибитваш играта. Тук идва и момента със събирането на съставки за разните магии който е доста прилично реализиран стига да се сетиш че като минаваш покрай изригващи гейзери можеш да си вземаш вода от тях, нищо че нямаш даже манерка. Вкрайна сметка ако не минеш и през четирите възможни локации накрая губиш играта, ама накрая след 400+ епизода.
Ще запитата как така 400+ епизода толкова ли е голяма играта. ще отговоря не. Поне 150 от тях са мъртви епизоди. Това идва от ситуационните епизоди. В общи линии системата е такава, че можеш да мъкнеш около 16 предмета и авторът ти дава възможност да ползваш предмета във всяко от 10-ти възможни ситуации в книгата. Проблема е че като решиш да страляш по ятото зайколоци с меча си, вместо описание на нелепицата получаваш коментар че видиш ли направил си грешен тъп и ли невъзможен избор. С това не искам да кажа че идеята за ситуационните епизоди е лоша, просто е калпаво реализирана. В книгата има точно една ситуация в която има смисъл да ползваш повече от един предмет. В нея след като ползваш предмета натрупваш известно количество точки по статистиките, които не се ползват в тази книга но може да са ти полезни за следващата. Ако автора се беше сетил за някаква оценка свързана с тях щеше да има доста по-голям смисъл от преиграване.
Преговорите със всяка от расите в играта са прилично направени, макар и малко критички като цяло. Трупаш точки убедителност и накрая става ясно дали въпросния народ ще се присъедини към теб. Макар Върдж датвърди, че играта няма защита тя много ловко те води за носа, почти неусетно. Пример затова е едно оръжие което можеш да вземеш със себе си но единствения му смисъл е да бъдеш убит почти в началото, въпреки това за него има епизоди до края на играта в които авторът упорито ти повтаря че си сгънала и не можеш да имаш оръжието.
Въпреки всичко история е лека и приятна, ако се абстрахираш от ровеното по дневника получаваш Последната врата с отрязан пряк път дневник и ос очаквайте продължение.

Личната ми оценка:
Литература 8/10
Игра 4/10
Кефометър 6,5/10

пп. не прилагам схема на играта понеже с тази система е мазало.