Кинцуги

Пренасям и аз тук тогава:

Водещ разказ и носител на наградата Мини-язтромо (френска, до 50 епизода), тази книга-игра е очакваният гвоздей на броя.
Сетингът предлага много, всъщност прекалено много - пандемия отнема спомените на хората; извънземни чудовища бродят в покварени зони и унищожават всичко живо; фармацевтични корпорации държат световната власт и се борят помежду си. В историята се сблъскваме с поне половин дузина противници, няколко важни персонажа, чиито тайни трябва да научим. Има доза "Сталкер" ("Пикник в края на пътя") и "Мъглата", вероятно вдъхновено от компютърните игри в това направление.
Структурата е особена - концепцията (позната вече от други книги-игри като "Парадокси", "Извън времето", "Градската вещица") кара играча да преиграва многократно приключението, стигайки негативни краища и започвайки отначало, но трупайки информация и точки спомени, които позволяват в следващи изигравания да се стигне по-напред. Тук има поне няколко задължителни рестарта, а реалните са доста повече, да речем десетина. Има още и кодови думи и скрити преходи за ползване на предмети, толкова рядко използвани (1-2 пъти), че спокойно можеше да ги няма.
Игрално, липсват практически каквито и да е информирани интересни избори - ще изчетете всичко, през някои места ще минете много пъти, реално скоро ще опитвате да скачате само до непроверените и новоотключени опции и така.
Описанията и действието ми бяха доста накъсани, създаващи усещането за накъсване и умора при многобройните изигравания, както и сериозна дезориентация кое всъщност се е случило при поредното изиграване, кое не е (тъй като редуваш алтернативи на дадени сцени, за да прогресираш), кои комбинации от събития са въобще възможни.

В крайна сметка авторът постига по гениален начин това, което цели - да предаде на играча усещането за объркване и несигурност в събитията. Гениално! Нещо подобно целях и аз при "Рандеву", където исках да рискувам и да прехвърля фрустрацията от персонажа върху читателя. Дали тук ми хареса пътешествието? Не много, като цяло ме остави със смесени чувсвта и не ме разтовари, по-скоро ми беше мъка. Успешно се почувствах като шизофреник, но някак си не беше търсеното чувство от мен за неделя вечер. Елементите в повествованието, съществата, героите - всичко беше някак си епизодично, интересно, но накъсано, частично и сипано в един голям миш-маш. Едно дълго и класическо приключение в този свят с интересни избори би ми доставило много повече удоволствие. Все пак, интересно произведение, оценявам го като качество и се радвам, че го прочетох. Сигурен съм, че някои ще са потресени от него, както и че други ще го възхваляват.

И в добавка - началото е тромаво и като изказ, и като затрупване с информация, и като цялостно пакетиране в един доста неубедителен диалог ("Аз знам, ама кажи ми пак" за пред публиката е пословично най-слабият начин да оправдаеш изложение), но след интрото нещата стават по-интересни и до края на произведението горчивият вкус се е поразмил, а опаковката е станала по-интригуваща.

Относно сравненията с "Жертвоприношението", за мен един произволен абзац от двете е достатъчно да се види разликата в класите, като в добавка хитът от Списание 7 печели драстично и в геймплейно отношение с алтернативните цели, алтернативните пътища за постигането им и интересните избори (сравнено с почти липсата на геймплей в Кинцуги, където просто изчиташ всички епизоди по няколко пъти и накрая си нанаждаш правилния изход).

Пак да кажа, въпреки всичко е едно от най-любопитните неща за годината, според мен, но дори и в рамките на списанието не ми е фаворит.

Кинцуги...

Ще го кажа направо - Кинцуги е един шедьовър на жанра. Като дегустация на добра реколта вино, което ще остане недооценено от много читатели.

Замисълът на автора, побран и изпълнен в тези 50 епизода, е невероятно и, бих казал, гениално постижение. Преводът на Мери (Радослав Апостолов, автор на Сезон на Тайни) е на чудесно ниво. Тъй като си оставих Кинцуги за десерт, за мен, пък, е най-добрият текст като стил и идея, който прочетох от Агамор 2.

Новата чума е отнела господството на човечеството над планетата, сведено до оцеляване в отделни бастиони на нормалност, в която не правителства, а фармацевтични компании властват. Фармацевтични компании, които продават прескъпо мемзин - лекарството, което може да помогне на хората да възвърнат поне за кратко изгубеното... спомените си. Без него те са обречени да се превърнат в сенки, храна на свръхестествените същества дошли незнайно от къде, които изсмукват всичко това, което ги прави... хора. Като агент на такава компания изпълняваш поръчки, включително и убийства, за да може да си позволиш от скъпоценното лекарство, с което да успееш да си спомниш поне майка си и да запазиш малкото си останала човечност. Мисията ти е да ликвидираш Селена, жена, чието минало и бъдеще се преплита с твоите по нестандартен и неочакван начин.

Атмосферата е страхотна, сюжетът - също. Чувството у мен беше за някакво преплитане между Пътят на Маккарти и най-добрите сезони на Stranger Things. Хорърът не е излишно гротесков, а свръхестествен, напрягащ психологически. Какъвто аз лично предпочитам. Да не говорим, че винаги се радвам ако мога да обогатя общата си култура от всяка книга, а цитираните Йеронимус Бош и Едвард Мунк, определено ме хвърлиха в дълъг Wikpedia rabbit hole.

Отне ми часове да разкостя това произведение. Да, нещо от порядъка на 4 часа игра за 50 епизода книга-игра! Схемата е невероятно постижение за това какво може да се изстиска от един граф чисто математически, така че сюжетът и текстът да продължават да са водещото нещо. В никакъв случай не е достатъчно просто да обиколиш и подредиш всичко, защото подредбите се променят с всяко преиграване, а сцените и повествованието остават винаги кохерентни.

Тъй като броят на списанието излезе още по Коледа, в общността вече циркулираха мнения и ревюта за Кинцуги, които колкото и да се опитвах да пренебрегна, малко или много повлияха на подготовката ми, че това произведение ще е истинско предизвикателство, и ще трябва да съм try-hard. Водех си бележки от самото начало, но е важно да се отбележи, че не правя схема и не се опитвам да описвам кои епизоди как са свързани, а по-скоро си набелязвам ключови места сорта на "при локомотива ме питат за X и Y, сега нямам нито едното от двете, значи в бъдеще ще се върна тук...". Болшинството гледам да навържа мислено.

Съответно на първо изиграване умрях. На второ изиграване стигнах в бункера. На трето изиграване достигнах 4 обща памет. На четвърто изиграване успешно приключих на Край 2! И тъй като бях жаден за още, на пето изиграване умрях, а на шесто изиграване отключих Край 1.

От Сезон на тайни насам не се бях кефил така и се радвам, че поредната Златна Никса ме мотивира да седна и да наваксам с КИ през годината.