За честта на Кендъл

Що е то хумор и има ли почва у нас?
Няма как да не започна ревюто с уговорката, че една хумористична книга игра винаги има по-висок праг, който трябва да надскочи, за да се хареса, както и има по-нисък таван на възприемане (тъй като, бидейки хумористична, тя неизменно губи някаква аудитория).
Има едно полугласно изказано негодувание всеки път, когато излезе хумористична книга игра, което никога не съм разбирал. Много често когато хуморът не пасне на някого, той нарича творбата - евтина или несериозна. Нещо, което не се случва в значими измерения с нехумористичните игри.
Чувал съм хора да казват: "На мен не ми е интересно фентъзито", примерно, но не и "Несериозно е в тия книги да пишем за измислени създания". Смятам, че причината за това е, че всеки обича да се смее, но всеки го прави по различна причина. Въпреки че на когнитивно ниво сме наясно с това, сякаш подсъзнателно отказваме да валидираме нещата, които не са забавни за нас като "истински забавни".

Я кажи за прасето
"Да спасиш прасе", преименувана след редакционния процес на "За честта на Кендъл", вероятно именно за да не отблъсне потенциална аудитория със своята "несериозност", е разказ игра, в основата на който стои разследване на престъпен акт - от второстепенен персонаж, който цяла игра ще влачим като (свръх агресивен и предразположен към пиянство) куфар, е откраднат домашен любимец - а именно прасе. Имената на героите могат да ви подскажат, че играта се развива в света на "За честта на Зур" и главни действащи лица са именно антагонисти от там. Тя обаче въобще не се усеща като Зур, най-малкото заради липсата на класове и карта на игра.

Системите
Все пак играта не е напълно безсистемна. В основата ѝ стои магическа система, която е базирана на изчерпаем, но възстановим ресурс за Енергия, както и на магии, които можеш да употребяваш еднократно (освен ако не положиш екстра старание да ги възстановиш). Обичам когато на фокус на играта имаш изчерпаем ресурс (става дума най-вече за еднократните магии). Това те кара да вземаш не просто най-доброто решение на момента, а да вземаш най-доброто решение в контекста на цялото приключение (базирано на очакванията ти при първи разигравания, както и на познанията ти при последвали такива). В основата на всеки добър dungeon crawl стои добре изпълнена ресурсна система. Не че "За честта на Кендъл" има претенциите да е dungeon crawl, но уроците от този жанр са универсално приложими за постигане на интригуваща игра. Не съм преиграл "За честта на Кендъл" достатъчно пъти, за да мога да говоря за тънкия баланс между уменията, но усещането ми е, че играта има ниска трудност, защото имаш много умения, които са достатъчно поливалентни, в почти всяка ситуация имаш по няколко напълно валидни и благоприятни решения, а енергията е достатъчно, за да минеш играта комфортно, ако не разхвърляш магийки навсякъде.

Конструктивно удачна
Най-важното в една разследваща книга игра е разследването да е конструирано добре - нито да се самореши, нито да е невъзможно за решаване, но пък и (ако може) да има няколко възможни начина за достигане до развръзката. "За честта на Кендъл" пестеливо покрива всички параграфи.
Трудността е достатъчна, за да усещаш съпротивление. Ето, например уменията счетох за доста малка пречка, но има други фактори, неизвестни за теб, както и показател за време, които изискват от играча да състави поне елементарна стратегия. Играта е достатъчно неправолинейна, за да те накара да мислиш как фундаментално да измениш подхода си при преиграване, а не просто кои бяха правилните избори, за да повториш само тях.
Играта все пак е напълно изиграема. Имаш няколко валидни начина да стигнеш до финалната секция (след началното лутане). А стигнеш ли до нея, е малко като финален тест на преценките и останалите ресурси. Винаги има доза непредвидимост, но тя не е незаслужена. Много често дори един избор да изглежда със съмнителна смисленост на първо четене, се оказва, че е напълно стойностно решение, което допринася или да тества нюха на играча, или да го разсмее, или и двете едновременно.

Хуморът
Ключово за мен беше, че наративът ми беше забавен. Самият стил на автора е много приятен за четене. Диалозите звучат натурално, което ме кара да си мисля, че авторът си чете текста, след като го напише (може би дори и на глас). Нямаше прекалено сухи моменти, нито прекалено блажни. Ако някъде има хумористично затишие, то е там, за да подчертае идващата след него буря. Любимите ми моменти определено са епилогът, както и разговора със стражите при кражбата на една кутия, но не изключвам това, че за вас любими може би биха били съвсем други моменти.

Като котенцата
За моя жалост "За честта на Кендъл" е недотам амбициозна в своя размах. Много я харесах и за мен е чиста загуба, че свършва толкова бързо и че преиграваемостта ѝ се ограничава до 1-2 успешни изигравания. Все пак, това не я прави лоша книга игра, а малко над средната в това естество.
С уговорката, че имам да изиграя "Кристал от бури", "Мемоарите на една легенда" и "Долината на орките", това е временният ми избор за Златна Никса тази година. Не е с драматична разлика над следващите места, но определено е най-доброто от двата свята (наратив и игра), което 2024 ми е предложило досега.