Проект - "Под повърхността на небесата"

Здравейте! От доста време се чудя дали да споделя едно мое "начало" (така наричам недовършени неща, които оставям в безвремието) и най-сетне събрах смелост да го направя... Може би защото след доста време успях да седна и да напиша още няколко епизода и може би някой ден наистина ще взема да довърша книгата, която е малко амбициозна като начинание (надявам се да успея да събера идеите си в около 400 епизода). Anyways... Enough dilly-dallying. Пускам предговора плюс Епизод 1. Надявам се да ви хареса.


Светът се завъртя около мен, превръщайки се в размазана дъга от сиво и червено. Усетих студената, влажна повърхност на каменния под, който в този момент беше единственото, което ме крепеше на този свят. Опитах да се изправя, но последва нов удар, който отхвърли главата ми настрани, почти прекършвайки врата ми. Последното, което си спомних преди мракът да ме залее беше зловещото потракване на вериги…
Събуди ме глас, който отекваше в главата ми. Не, благодаря! Далеч повече предпочитах да не се събуждам за това, което последва. Прикованото ми към стената тяло едвам можеше да се нарече живо. Костите ми сякаш бяха направени от горещо олово, което заплашваше да разкъса плътта и да остави нищо повече от пушеща каша месо и кръв по пода. Не смеех да отворя очи. Страхувах се, че ще видя създанието причинило това на тялото ми, а може би осъзнавах, че срещу мен няма никой. Може би бях сам, ала все още не бях сигурен и нямаше да разбера ако не отворех очи.
Така и не го направих. Дали всичко беше просто кошмар или жестока действителност нямаше значение. Усещането беше истинско. Не се чувствах готов да се изправя срещу реалността каквато и да беше тя преди да разбера как съм се озовал тук. Каквото и да ме беше оковало, едва ли ме искаше мъртъв. В такъв случай какво значение щяха да са няколко секунди живот в миналото?
„Нарежи ме, разстреляй ме, изгори ме, но каквото и да правиш този миг е мой“ помислих си и отворих очи към миналото…

Ако трябва да започна отнякъде с радост бих се върнал в детството си. Не беше лесно, никак дори, но това беше единственият период от живота ми, за който не съжалявам. Вътрешно се усмихнах. Толкова бях наивен тогава, че можеха да ми кажат, че облаците са направени от захарен памук. Нямаше да дочакам миг повече и щях да се втурна в търсене на пръчка, достатъчно дълга, с която да достигна небесните лакомства.
Израснах по улиците на Ню Хоуп – град като всеки друг, ако бяха останали други градове разбира се. Доколкото знаехме и ни интересуваше, най-близкото място където живееха хора беше луната. Някой ми беше казал, че тя всъщност свети защото лъчите на слънцето се отразяват в нея. За мен нямаше значение. Дните бяха светли, нощите тъмни. Това беше всичко, което ми трябваше да знам за света извън Ню Хоуп.
Самият град беше друга история. Той беше моята истинска майка. Тази, която ме беше родила бе решила, че светът не е достатъчно цветен за нея и добавила малко червено към него. Баща ми не се прибираше с дни, а когато решеше да го стори ме спукваше от бой. Гадта не пропускаше да използва възможността да покаже новата катарама, която купуваше всеки втори петък от месеца. Когато най-сетне умря, събрах цялата колекция, хвърлих ги в огъня и гледах как се топят докато накрая от тях не остана нищо повече от студено парче безформен метал. През останалото време можех да правя каквото си искам. Нямаше училище за децата като мен. Бях опитал да ходя, но на четвъртата година се сбих. Дадоха ми писмо да занеса на баща си, но то така и не достигна до него. Оттогава и спрях да се вясвам там за доста дълго време.
Имах един приятел на име Иисус, но всички му викаха Су. Родителите му решили, че така ще предпазят детето от лошите неща, които могат да му се случат. Накрая и двамата се оказаха в някакъв религиозен култ или нещо подобно. Бяха задлъжнели и банката ги изхвърли на улицата, а те довършиха започнатото и скочиха в реката. Опитали да вземат и сина си с тях, но Су в последния момент се отскубнал. Така и не намериха телата.
Та… Със Су бяхме най-добри приятели. Единият отвличаше вниманието на продавача докато другият взимаше каквото му попадне в ръцете. Така и не се случи да ни хванат, може би защото никога не бягахме. Крадяхме така, че да изглежда, че сме платили всичко, което ни е в джобовете.
Имаше и едно друго момче – Закари. Малкият винаги го спипваха, защото се опитваше да ни подражава, но накрая винаги измисляхме начин да го измъкнем преди нещо много лошо да му се е случило. Доста по-късно разбрах, когато през дните си заработвахме хляба с повече от дребни кражби, а вечерите прекарвахме в компанията на пищни мадами, че всъщност родителите на Зак винаги са били богати. Не толкова, че да си позволят да напуснат Ню Хоуп, но достатъчно, че да не трябва никога да се притесняват, че ще дойде ден, в който да нямат покрив над главата си и сити стомаси.
Когато си мисля за времето прекарано с тези двамата винаги пропускам да забележа нещо, което този път не успява да ми се изплъзне. Може би защото съзнанието ми не беше замъглено от омраза, алкохол и опиати. Зверската болка и липсата на каквато и да е субстанция в кръвта ми действаше като кофа студена вода рано сутрин. За един-единствен миг, преди шокът да те накара да потръпнеш и да извикаш бясно към нещастника погодил ти тази мръсна шега, си способен да зърнеш онова криещо се отвъд небитието, което винаги ти е убягвало. Аз бях причината двамата да ме изпреварят за уговорката с жътваря. Усмихнах се и се потопих по-надълбоко в миналото…
◘ Преминах на ►Епизод 1

В ден като този никой не смееше да излезе навън. Слънцето се блъскаше безшумно в Ню Хоуп, завихряйки топлия въздух изпълнен с уханието на града около нас и ни стискаше в любовната си прегръдка. Ако бях виждал как анаконда се увива около кайман сигурно това щях да си представя в този момент. И въпреки жегата, по улицата вървеше мъж. Единият му крак от време на време се провлачваше по нагорещения асфалт, преди отново да се хвърли целеустремено напред. Все още мога ясно да видя всичко от момента, в който забелязах силуета му в далечината. Споменът остана дамгосан в съзнанието ми. Само един от многото, които неусетно щяха да изковат това, в което се превърнах.
Играехме на карти със Зак и Су. Една от онези безсмислени игри, в които никой, никога не побеждаваше, освен скуката. Жегата ни беше изцедила и се криехме в сянката на дърво, поникнало по средата на улицата. От известно време никой от нас не се беше прибирал. Бяхме гладни, жадни и най-важното – отегчени до болка.
- Хей, хайде да отидем да счупим някой от прозорците на баба Съли – въодушевено предложи Зак.
- Няма смисъл… Откакто пукна дъртата кукумявка не е особено забавно да играем там – отвърна Су.
Мълчаливо кимнах и оставих карта на земята. Не следях играта, нито думите им. Погледът ми беше прикован в мъжа задаващ се по улицата. В началото бях готов да се закълна, че е великан. Колкото повече се приближаваше толкова по-малък ми изглеждаше, докато накрая почти се заблудих, че е незначителен. Подмина ни, спря, обърна се към нас и с леко дрезгав глас попита:
- Знаете ли къде мога да намеря най-близките аптека и бар?
Мъжът притискаше с ръка дясната половина на корема си. Тъмно петно се беше пропило в дрехата му, ала не това ме заинтригува. Очите му преливаха от спокойствие. Сякаш гледаха отвъд нас и можеха да прочетат бъдещето ни. Може би наистина е било така.
- Аптеката е зад ъгъла, до червената пощенска кутия, а барът е малко по-надолу по уличката – отвърнах и оставих картите си на земята. Зак и Су се спогледаха и кимнаха.
- Благодаря – отвърна мъжът и продължи с провлачената си походка към мястото накъдето го бях упътил.
Дали го насочих в правилната посока? Наоколо не беше никак безопасно за новодошли. Кварталът, в който живеехме беше известен в останалата част от града като „Гробищния парк“. Наоколо нямаше да видите нито едно гробище.
◘ Ако наистина му показах къде са бара и аптеката преминах на ►Епизод 42
◘ Ако го излъгах и му посочих пътя към свърталище на квартална банда се озовах на ►Епизод 61
◘ В случай, че му дадох указание към поредната плетеница от улици, в които нямаше да намери нищо особено преминах на ►Епизод 23

Нали знаеш, че ще питаме някои неща!?

Да, на мен ми хареса.

Въпроси:
1. Защо го пишеш?
2. Къде във времето и пространството е ситуиран този град Ню Хоуп?
3. Използваш идентификация като за Призвание Герой. Там ли се целиш за издаване?

От въпроси не се плаша, така че си отговарям честно и без бой.

1. Може би едно от нещата, които от малък искам е да напиша книга-игра и то такава, която би ми било интересно да прочета дори и да нямаше игрови елемент. В последните няколко години много от проектите ми свързани с писане застинаха поради неприятно стечения на обстоятелствата и след дълго затишие това беше първото нещо, което подхванах и ми се иска да довърша.

2. Ще запазя повечето от детайлите за момента, но мога да кажа, че градът е информационно изолиран и до голяма степен умишлено откъснат от всичко останало. Времевият поток също не искам да спойлвам, но мога да кажа, че е алтернативна линия на събития, която е оставила човечеството с до някаква степен силно развита технология що се касае до пътувания в космоса, но в други сфери като автомобилостроене, архитектура, музика (култура като цяло), дори оръжия сме между 20-те и 60-те.

За да отговоря и на Ал Торо - Не си падам особено много по дълги експозиции и нещото, което искам от тази книга е малките избори, дори да не водят до значителни промени що се относя до края, да носят със себе си уникални описания. Така всяко едно прочитане ще рисува различни елементи от света (и най-вече персонажите) в зависимост контекста и действията на играча.

3. Когато започнах да пиша, един от първите източници за идентификация, които ми попаднаха беше от legacyofkreya. Изглеждаше изчистено и ефективно, затова и остана. Не е обвързано обаче с издателство, макар опциите за книги-игри да не са безкрайни ^^. Винаги мога да го променя, но поне в процеса на работа е много лесно и бързо да видиш къде свършва епизода, колко са изборите и т.н., за да го прехвърлиш после в Mindmap и да преплиташ сюжетните нишки.

Радващо е, че се появяват нови проекти. Този специално звучи много добре и бих чел с интерес готовата книга-игра. Искрено се надявам и стискам палци да я завършиш, защото сме се нагледали на изоставени проекти. Как го виждаш във времето?

По всичко личи, че залагаш предимно на литературната страна, още началото създава усещане за нещо епично и добре написано. А по отношение на механиките - би ли казал какви смяташ да използваш - само избори или още нещо? Може би ако пуснеш още няколко епизода, стига да имаш готови, ще успеем да си създадем по-добра представа.

И като цяло би ли дал малко повече подробности за себе си - кога се срещна за първи път с книгите-игри, чел ли си нещо от новата вълна, какво друго пишеш?

Благодаря за коментара. Ще пусна още няколко епизода в пост под този, за да има разгриначение, стига да е окей малък double post-инг в този случай.

Иска ми се да пиша по около 10 епизода седмично, но с работа и редица други неща невинаги ще успявам. В момента се опитвам да развивам и youtube канал, което също отнема доста време, но ако не си губя времето прекалено много се надявам до края на годината ръкописът да е завършен и да съумея да го редактирам до "приличен" вид, за да може да мине през истинска редакция.

По отношение на мехиниките съм изключил всичко освен избори и "кодови думи", които обаче смятам да се появяват в края на всяка сюжетна арка, докато персонажът си припомня различни моменти от миналото си. На базата на събраната комбинация от думи ще има и различен епилог.

С книгите-игри се запознах ако не се лъжа 94-та. Брат ми ми четеше Господарят на Мрака и Огнена Пустиня и играехме заедно, а когато му писнеше или му се измореше гласа ме лъжеше, че умирам в книгата и ми показваше "Край", който тогава беше модерен за доста книги от жанра, или ако нямаше такъв изписан (защото ме беше научил, че тези символи това значат, без да мога да ги прочета наистина) просто затваряше книгата и казваше, че ме е убило чудовище в битка.
И понеже веднъж го хванах, че лъже реших да се науча да чета сам, което ми помогна доста щом тръгнах на училище.

От новата вълна съм чел само първите три броя на Призвание "Герой", както и Плюм "Речното Духче", която беше подарък за едно момиченце (надявам се и нея да я лъжат като мен, за да заобича книгите още повече).

Другите неща, които пиша са предимно кратки разкази + една завършена, но неиздадена книга (даже си има корица, аватарът ми е част от нея и е редактирана), която в момента малко по малко превеждам на английски. Повечето неща имат в себе си фентъзи елементи, но в последните 5-6 години (в които съм написал всичко на всичко 10 страници максимум ^^) идеите, които ми идват са доста по-умерени от неща, които исках да пиша като тийнейджър (дракони, елфи, орки), като дори без да съм огромен фен на sci-fi полагам основите на един доста интересен свят с ноар елементи и архетипи базирани на знанията ми по психология, история и антропология. Иска ми се да разгърна още 2 други идеи, едната от които е фентъзи свят, в който фантастичните елементи всъщност са базирани на физика и биология и теоритично биха могли да съществуват (като например левитиращи острови, които успяват да се издигат в небето на базата на квантова левитация).

Когато имам нещо готово ще пусна в съответния раздел за лично творчество и се надявам да ви хареса и да има също толкова въпроси и/или критика.

Пускам и следващите три епизода в зависимост от направения избор в Епизод 1.

Погледът му… Дори толкова години след онзи скапан ден не мога да се отърся от усещането, че беше видял какво ми е отредила съдбата. Всичките ѝ разклонения и криволици, всички опити да се отскубна от хватката ѝ. Ако се бях вгледал в очите му може би щях да видя отражението на собствения си живот, но тогава бях твърде съсредотечен в сегашното, за да обърна внимание на бъдещето. Не бих могъл да се виня за това. Децата не виждат по-далеч в бъдещето от собствения си нос.
Насочих го в правилната посока и се облегнах върху хладната стена. Зак и Су също бяха оставили картите и мълчаливо очакваха да измисля нещо интересно. Този ден баща ми трябваше да се прибере. Не бих казал, че изгарях от нетърпение да бъда вкъщи, когато все още е буден. В момента размишлявах над възможността да проследим непознатия и да видим какво щеше да стане с него. Сигурно щях да си остана само с мисълта ако от същата посока, от която беше дошъл не се приближиха още двама мъже.
- Хей, деца. Да сте виждали един мъж да минава оттук? Носи дълъг, кожен шлифер – продума по-грозният от двамата. – Сигурно куца с единия крак…
Зак изсумтя. Никой от нас не харесваше да го наричат дете. Бяхме на 14, но ако сега беше вечер сигурно щяхме да викнем някой от другите си приятели и да им спретнем едно „угощение“. Нямам идея защо Зак го наричаше така. Май имаше нещо свързано с Последната вечеря на Иисус и Апостолите.
Другият го дръпна за ръката. Изглежда бързаха.
- Е? – Не се отказа Грозният.
Казах ли му къде да намери мъжа със странната походка?
◘ Ако, да, то тогава преминах на ►Епизод 101
◘ Ако го излъгах се озовах на ►Епизод 78
◘ Може би си замълчах, оставяйки ги сами да си го търсят. Това ме доведе до ►Епизод 2


Щом мъжът се скри зад ъгъла Су ме побутна с крак. Не му обърнах внимание, но знаех какво означава. Понякога, дори без да си говорим имах усещането, че чувам мислите му в главата си.
„Сигурен ли си, че не искаш да изтичам и да му кажа, че всъщност не е добра идея да влиза в бара, към който го упъти?“
„Сигурен съм.“
Отместих поглед встрани. Горещият въздух се размърда, карайки ледени тръпки да пропълзят по гърба ми.
- Омръзна ми да играем на карти… - Зак остави своето тесте, стана от земята и се протегна. – Хайде да отидем да видим какво ще се случи с онзи нещастник. И без това нямаме нещо по-интересно за правене.
Су кимна. Можех да усетя, че е по-скоро разтревожен отколкото заинтересован. Не го бях виждал такъв. И двамата не говорехме много. Може би заради това се разбирахме толкова добре. Никой от двама ни не обичаше да разказва за себе си, нито да задълбава в това, което го тревожи. Нямаше нужда да се успокояваме един друг, нито да си даваме полезни съвети. Истината е… Бяхме наистина деца тичащи по улиците на града, без да спират, без да се оглеждат, без да търсят накъде да отидат. Ако можех бих дал всичко на този свят да се върна в онзи ден и да преобърна живота си с главата надолу. Може би щях да се върна в училище или да… Не зная… Просто щях да направя нещата различно.
Изправих се, побутнах леко Су по крака и тръгнах след непознатия мъж следван от двамата си приятели.
◘ Продължих на ►Епизод 51

Погледът му ме беше накарал да се почувствам несигурен. Може би затова се опитах да му го върна, посочвайки му път, по който щеше да се лута безцелно докато не намери друг човек по безлюдните улици да го упъти или да му вземе живота. Не беше рядкост в Гробищния парк да има нападение посред бял ден, още повече ако нямаше много хора навън. Ако училището ме беше научило на едно нещо, то със сигурност беше, че дори най-големите мършояди като хиените и лешоядите бледнееха пред моите съседи. Видеха ли, че някой е имал неблагоразумието да покаже слабост го следваха с поглед докато не го изтощят напълно и накрая го разкъсваха. Съдбата на мъжа не беше в мои ръце. Сам си беше виновен, че е влязъл в Парка. Единствено той беше отговорен за това дали ще оцелее.
И все пак… Прииска ми се да разбера какво ще се случи с него. Изглежда на Су също. Зак обаче направи първата крачка:
- Писна ми да играем на карти. Викам да се разходим.
Със Су кимнахме и тримата се изправихме, оставяйки картите да бъдат разпилени от горещия полъх. Кой би предположил, че години по-късно аз, Зак и Иисус ще сме също като тях? Карти разбъркани в нечия колода, очакващи мълчаливо ръката, в която ще попаднат. Никой от нас не мислеше за бъдещето. Имаше само тук и сега, а точно в този момент зад нас се задаваха още двама мъже, които ни следяха.
◘ Не им обърнахме внимание и преминахме на ► Епизод 102

◘ Ако наистина му показах къде са бара и аптеката преминах на ►Епизод 42
◘ Ако го излъгах и му посочих пътя към свърталище на квартална банда се озовах на ►Епизод 61
◘ В случай, че му дадох указание към поредната плетеница от улици, в които нямаше да намери нищо особено преминах на ►Епизод 23

Сериозно ли!? Условности и минало време при избори в книга-игра...
Третият избор е посветен на Сим Николов, вероятно...
Никой ли няма да каже на човека, че е по-добре да се съсредоточи върху онова, което смята, че прави най-добре? Може би е работата, от която изкарва пари... Не е писането.

Mindcrime писа: писа:

Никой ли няма да каже на човека, че е по-добре да се съсредоточи върху онова, което смята, че прави най-добре? Може би е работата, от която изкарва пари... Не е писането.

Ако човек играе футбол, но не е добър, трябва ли да спре да го прави?

DelvingDeeper имам две базистни препоръки към теб:

- Премахни думата епизод, на всички ни е ясно какво означава Премини на 5.
- Премахни при препратките - се озовах, преминах и тн.

Ти си написал:

◘ Ако наистина му показах къде са бара и аптеката преминах на ►Епизод 42
◘ Ако го излъгах и му посочих пътя към свърталище на квартална банда се озовах на ►Епизод 61
◘ В случай, че му дадох указание към поредната плетеница от улици, в които нямаше да намери нищо особено преминах на ►Епизод 23

А може да изглежда така:

◘ Ако наистина му показах къде са бара и аптеката ►мини на 42
◘ Ако го излъгах и му посочих пътя към свърталище на квартална банда ►отиди на 61
◘ В случай, че му дадох указание към поредната плетеница от улици, в които нямаше да намери нищо особено ►премини на 23

Благодаря за препоръките. И на мен ми изглежда доста мудно в този вариант, така че със сигурност ще го направя ("епизод" - йок), като смятам да запазя "1л, мин. вр.", защото има функция в книгата.

При положение, че това е книга-игра става ясно, че е за епизоди. Виж в Огнена пустиня, където дори няма описание какво е книга-игра и как да четеш книгата.

Човек трябва да владее елементарни умения да се изразява писмено, които в случая не се виждат.

"Светът се завъртя около мен, превръщайки се в размазана дъга от сиво и червено. Усетих студената, влажна повърхност на каменния под, който в този момент беше единственото, което ме крепеше на този свят. Опитах да се изправя, но последва нов удар, който отхвърли главата ми настрани, почти прекършвайки врата ми. Последното, което си спомних преди мракът да ме залее беше зловещото потракване на вериги…"
Натруфен, безумен стил. Редене на думи без смисъл в изречението. Преди да разказва истории, разказвачът трябва да опита да напише един приемлив откриващ параграф.
Дъгата може да е размазана, но не и двуцветна.
Каменният под как точно те крепи на този свят!?
Последвал е нов удар, но ние не знаем за първия удар. Светът може да се върти около теб по 1 000 други причини.
Опитал си да се изправиш... а кога си паднал? Завъртането на света не значи падане, нито пък усещането на пода.
А в последното изречение миналото време е неграмотност. Човекът иска да каже, че последното, което си спомня, преди да изпадне в безсъзнание, е "зловещото протракване на вериги".
И един залог: хората, които пишат за зловещо протракване на вериги, нямат предвид "протракване". Но така са надрусани от клишетата в прочетените скапани книги на скапани автори, че ги употребяват без да се замислят.

Благодаря на Торо и Сатаник. Ще се фокусирам върху времето и ще обмисля каква форма е подходяща за намеренията ми преди да съм написал прекалено много, за да е станало трудно за редакция. Препратките към епизодите са значително по-лесни за оформление, но и върху тях ще помисля още сега докато имам само 10-ина епизода написани.

И все пак от уважение (изпаряващо се с всеки следващ post) към Майндкрайм ще отговоря, че когато се говори за "владеене на елементарни умения за писмено изразяване" и в същия post се даде несъществуващата дума "протракване" като пример, когато "пОтракване" е била използвана... Ами... Звучи меко казано смешно. Относно другите неща.

Дъгата освен цвят има и форма. Няма да навлизам в причините защо и как светлината се пречупва и също така защо не наричаме всяка рефракция на светлина през призма "дъга", затова ще ползвам пример, който дори веднъж през живота са писали за дуел със саби. Когато някой разсича, той не го прави в 7 различни цвята. Може да се ползва думата "полукръг" или друг заместител. На мен ми харесва "дъга".

Подът буквално е "основа". Без него пропадаш. Ако си изпитвал вертиго и си бил на четири крака със сигурност си се чувствал, сякаш ще пропаднеш дори през пода.

"Нов удар" само по себе си предполага, че е имало "стар удар". Не е нужно да бъде описан, както не е нужно да започнеш историята на един персонаж от първите звуци, които е чул в утробата на майка си. За опита за изправяне важи същото. Историята просто започва от нестандартна позиция на тялото. Едва ли е кой знае колко революционно като концепция

Granted... "Зловещо" може би е в повече. Затова обичам да препрочитам нещата си по много пъти и да махам или променям една по една думичките, докато не ми зазвучи мелодично. Това беше единствената адекватна критика... минус останалата част за надрусването с клишета.

Смятам, че едва ли ще отговоря на следващо мнение написано в подобен "натруфен и безумен" (бих добавил и "арогантен") стил. Ако има нещо, което резонира с мен и смятам, че си прав ще коригирам. Единственото жалко в случая е, че предполагам същият подход би бил използван и към някой, който тепърва започва да пише и се нуждае от добронамерена и конструктивна критика. Един подобен коментар, който дори не се обръща директно към автора, особено от човек, утвърден в жанра би бил разрушителен. Попадал съм на много такива случаи в процес на терапия (в други сфери и контекст)... And yeah... Survival of the fittest and all that jazz, but still... No need to act douchey!

Надявам се да има качествена промяна, но по начинът, по който отвърнах това едва ли е в картите (предполага отговор... и още спорове... в които нямам намерение да участвам и директно ще игнорирам)... Особено предвид егото, което успя да разкриеш в последните 2 post-а. А и не това е целта ми. В случай, че все пак бъркам, бих се зарадвал изключително много.