Виртуална полиция - Реставрация Фенмод 1.01

Привет. Това е тема за всички, които са навити да помагат с идеи или директно се включат в проекта за реставрация на една от най-добрите игри на Джордж М. Джордж написана за списание Мегаигра.
Това произведение взима място в пет броя - От шести брой до десети. Докато в шести брой е само увода, то от седми до десети ни предоставя изключителна игра, която продължава близо час.

Идеята с която подходих към този проект е, че просто Виртуална полиция си плаче да бъде развит и разширен не само като обем, но и в бъдеще да продължи историята на Бъни Смит единственият по рода си кибер полицай.

За непознатите прилагам увода, който е от шести брой.

---

Наричам се Бъни Смит. Намирам се в огромен, обърнат надолу с главата конус, залят от нетърпимо ярка светлина. По стените на конуса се редят безкрайните кръгове на претъпкани с кряскащи хора трибуни. В дъното му е разположена „Арената на смъртта“ – малка кръгла площадка, оградена с невидима, но абсолютно непроницаема бариера. А в самия център на кръга един дребен боец със зловещо удоволствие бъхти грамадния си противник.
„Убий слабака! Убий го! Убий го! Убий го!“ – реве в един глас тълпата. Дребосъкът ловко избягва един несръчен удар, прави крачка напред и светкавично подкосява противника си. Оня с трясък се стоварва на пода. Малкият посяга към незащитеното му гърло. Още миг и... сред ефектен електрически трясък и ослепително проблясване на метър над пода се появява нова фигура.
Новодошлият полита надолу, тръшва се по гръб и промърморва някаква ругатня. Публиката е страхотно заинтригувана. Възцарява се мъртва тишина. Оня се изправя бавно, размахва някаква карта и високо се провиква:
- АГЕНЦИЯ ЗА ОХРАНА НА ВИРТУАЛНИТЕ ВРЪЗКИ! Обявавам този мач за незаконен! Блокирам разплащането! Край!
Разярената тълпа с гръмотевичен рев се спуска към арената. Силовата защита вибрира под страхотния натиск.
- Благодаря ви, сър – си изненадващо детско гласче произнася гиганта и... се стопява във въздуха.
Противникът му измерва с презрителен поглед агента, промърморва нещо като „пак ще се видим“ и също изчезва.
Още по-силен блясък. Мрак. Зашеметяващо завъртане.

Арената изчезва. Пълен, потискащ мрак. Странна тежест затиска главата ми.
- Ами това е то! – произнася се някой до мен. – Станали сме за смях и на децата! Разбра ли за какво те повиках?
Съвсем объркан шаря с ръце наоколо. Напипвам облегалката на меко кресло, болезнено се удрям в някакъв остър ръб и все повече се паникьосвам.
„Сляп съм! Причуват ми се гласове! В лудницата съм!“ – проблясват няколко кошмарни мисли.
- Свали го тоя шлем най-после! – нервно произнася гласът. – Ама че тъпак ми пробутаха!
Изведнъж всичко си идва на мястото. С неизказано облекчение смъквам биошлема от главата си и почти с благодарност поглеждам навъсения дядка, седнал срещу мен.
- Разбра ли ме, питам? – нетърпеливо повтаря оня.
Нищо не разбирам, но важно кимвам с глава. Дядката, изглежда не се хваща, защото миг-два ме зяпа кръвнишки, след което започва да обяснява:
- Нека да се върнем към началото на проблема. Всичко започва през деветдесетте години на миналия век. Компютърните игри първо станали с триизмерен образ, след това се появил „виртуалния шлем“ и първите „кабелни игри“, а от тях до днешния хаос остала една единствена крачка. Трябвало само „виртуалният шлем да се превърне в „биошлем с обратна връзка“ и да бъде приет закона за „интелектуалното пълнолетие“.
Сега всеки хлапак, който издържи теста може да се включи в „мрежата на игрите“, да участва в „невероятните приключения и битки“ и докато се усети, да източи семейната банкова сметка. Ама ти слушаш ли, бе?
- Да, да, разбира се! Слушам внимателно! – ловко прикривам една прозявка. – Значи знаете как да източвате чужди банкови сметки, а? Много хитро! И искате да ми разкриете тайната си? – питам предпазливо.
- Защо ме наказваш така, Боже на компютрите! А бе, ти въобще помниш ли къде се намираш?
- Ами да. В Агенцията за охрана... о-о-о, разбирам. Ние не опразваме банкови сметки, а ги пазим... за жалост.
- Стига тъпи шеги! Знаеш, че всеки хлапак, получил достъп до „мрежата на игрите“, може да участва в „бойни турнири и приключения със залагане“. Стига семейството му да има някакви пари в банката.
- Е, чак толкова много ли са, шефе?
- Нямаш представа, колко народ го прави. Всеки, който се е заиграл с някоя обикновена игра, започва да се мисли за непобедим. Записва се в „мрежата“ и хоп... капанът щраква. Някаква професионална банда се подвизава из игрите. Издирва разни наивници, оставя ги да спечелят това онова, подмамва ги да направят голям залог и най-законно им прибира паричките.
Началникът на Агенция за защита прави драматична пауза, усеща, че не може да ме впечатли и решава да съкрати речта си.
- По настоянаване на обществеността порво въведохме „универсалния шаблон“. Нямаш представа какви страхотии бяха плъзнали преди. Сега поне участниците са ограничени в избора на „герой“. Когато и „шаблонът“ не помогна, създадохме Агенцията. Стотици доброволци по цели дни прескачат от игра на игра и ако подушат измама, се намесват.
- Страхотно! – казвам искрено възхитен от мащабите на акцията.
- Да, ама и така не става! Възрастните не могат да се съревновават с хлапетата. Видя как се представи един от най-добрите ни агенти. Само малцина от така наречените „видеоидиоти“, кой знае защо, могат да им бъдат горе-долу равностойни противници...
- Ама нали оня, агента де, прекрати мача.
- Прекратил го! Голяма работа! Трябваше да улови дребния боец и да разбере кой е, откъде се е включил в мрежата, какви допълнителни програми използва и още много други неща. Схвана ли най-сетне защо те повиках? Ти минаваш за всепризнат „баш идиот“...
- Благодаря! Много сте любезен!
- Я млъквай! Знам, че си се специализирал по компютърни битки. Знам, че добре припечелваш от „турнирите“, но и че си прекалено тъп, за да те включат във „виртуалната мафия“.
- Мерси, мерси! Поласкан съм! Е, и какво от това?
- Какво, какво! Сядаш и играеш! Трябва да намериш и разкараш от мрежата онези обирджии! Агенцията плаща всичко: залози, право за достъп, право за продължение, абсолютно всичко! Приемаш ли?
- Ухаа-а! Приемам! – провиквам се.
И как иначе? Да ми дават пари за нещо, което аз самият бих плащал!
Още същият ден, въоръжен с нова-новеничка карта за „неограничен достъп до мрежата“ и дебел каталог с реклами, се настанявам пред компютъра. Биошлемът жужи и намигва примамливо. Аз обаче само прелиствам бавно огромния том и не зная откъде да започна.
„Дявол го взел! – мисля си. – За к’во ми беше тоя неограничен избор? Щях да си играя сега... Че то така цял живот няма да ми стигне само за демонстрационните варианти!“
Накрая хлопвам книгата, зажумявам и отварям наслука. Забивам пръст в един ред, поглеждам с едно око и чета:
„КОСМИЧЕСКИ ТЕРМИНАТОР. Вашето най-вълнуващо приключение. Битки с чудовища, супермени и...“
- Ей, не е честно! Това съм го играл! Не се брои! – провиквам се и захвърлям каталога.
Включвам компютъра за „бърз преглед на менюто“, нахлупвам шлема и слепешката натискам един бутон.

Мрак. Ярка светлина. Неприятно завъртане.
Намирам се сред безкрайна равнина, покрита със свежа трева. Някъде на хоризонта се синеят далечни планини. Един мършав старец тика в ръцете ми голям нащърбен меч и разпалено ме убеждава, че трябва веднага да тръгвам.
Ама, че смехория. Попаднал съм по средата на някаква игра.
- Чакай малко, старче! Къде всъщност ме пращаш? – прекъсвам дърдоренето му.
Той млъква и зяпва учудено насреща ми. Направо мога да преброя пломбите му. Не че ги има, ама ако бяха в устата му, сто на сто бих ги преброил дори без да се навеждам!
- Бе ти глух ли си или си тъп! – сърди се дядката. – Нали досега ти разправях!
- Тъп съм ще знаеш. Поне повечето от познатите ми така казват – обяснявам му. – Не могат всички да грешат я! Така че що не почнеш отначало. Малко се бях заплеснал.
- Заплеснал се бил! Слушай внимателно, че ми пресъхна устата. Няма цял ден да дрънкам едно и също. Далеч, далеч на север, през девет земи в десета, в подножието на Ледените планини...
- Ония планини ли? – соча към хоризонта.
- Не бе, т’ва там е изток! Ти май и посоките не знаеш?
- Е-е-е помайтапих се!
- Майтапиш се, а? Много си хитър бе! К’во ли съм ‘зел тогава да ти разправям. Тръгваш на север, ето натам е, глупако! – обръща ме насила дядката. – Стигаш до планините, убиваш злия магьосник „Върколаковампир“, спасяваш Незнайната хубавица и...
- Тц, не ща! Няма дастане! Без мен тия!
- Що бе? Нали си героят, дето...
- Никакъв герой не съм! Аз съм от Агенцията за охрана на виртуалната реалност. Издирвам една компютърна банда. Освен това ми се потят дланите и не мога да влача това желязо през девет земи в десета – посочвам меча.
- Ченге, а! Ченге, и то от най-тъпите! И к‘во пра’иш в приказка бе, ахмак? Че то тук си е фрашкано с бандити бе! И чудовища има, и пирати, и... и... ами, че те всичките са герои от играта! Тук играчите са все положителни личности! Добри, смели и умни! Гле’й го ти него, били му се потели дланите! Що не зема да те тропна с меча...
Оставям старчето да си дрънка. Задействам картата и хайде вкъщи. Направо се изложих с тази приказка. Ама кой ми е виновен, нали избирах наслука.
Пак взимам каталога. Дали да пробвам с „Терминатора“. Скучно е. „Арената на смъртта“ – там могат като нищо да ми оскубят перушината. „ Моторни Бандити“ попада изведнъж пред очите ми. Бързо, преди да съм се разколебал набирам кода и...

Мрак. Ярка светлина. Неприятно завъртане.
Възседнал огромен ревящ мотоциклет се нося по широка разнебитена улица. Порутени постройки прелитат за миг край мен. Приведен над кормилото зорко следя летящата срещу мен машина. Играта е проста, но смъртоносна. Трябва на пълен ход да поваля противника си. Който падне – загива, който остане – печели „наградата“.
Май пак попаднах в разгара на събитията, но тая игра я знам. Хладнокръвно изчаквам рокерът да достигне до мен, леко мръдвам кормилото и той профучава отстрани. В последния момент прогям крак и ритам задницата на мотоциклета му. Оня веднага започва да криволичи и се забива в една стена.
- Ура за „Ревящия ангел“! – крещят около мен. – Ура за най-силния и непобедимия ! Три пъти ура! Сто и три пъти ура!
С удоволствие приемам поздравленията и с не чак такова удоволствие научавам, че наградата ми е „Смела изява върху ринга на гръмотевиците“.
Отвеждат ме в някакъв вмирисан на пот и тютюн хангар. По средата е издигнат обикновен боксов ринг. Три мазни типчета набързо ми обясняват правилата и вземат номера на банковата ми сметка. „Аха, май попаднах на нещо“ – мисля си.
Качвам се на ринга. Свалям тежкото кожено яке и съм възнаграден с бурни овации. Събличам и фланелката, още по-силни ракопляскания и викове. Демонстрирам впечатляващи мускули и изтръгвам възторжени крясъци от зашеметяваща чернокоса красавица и съм възнаграден с ослепителна усмивка.
Виковете и освиркането се усилват. На отсрещния ъгъл се появява внушителен тип с още по-внушително шкембе и широки кожени гривни на ръцете. Гривните са обсипани с остри шипове. Подобни, но по-къси и по масивни шипове има по колана му.
„Бре, дявол да го вземе, напразно се съблякох“ – тюхкам се. Оглеждам се за якето. Чернокосата най-спокойно пребърква джобовете му. Виждам как портмонето ми с парите и случабната карта преминава от моя джоб в нейния.
- Ей, я чакай, ма! Т’ва там ми трябва! – спускам се към нея.
А не трябваше да го правя. Дебелака се пресяга и с удар по гърдите ме поваля на пода. Тълпата диво реве. Изправям се и помирително протягам ръце.
- Чакай малко, мой човек! Обраха ме! Нека да отложим...
- Убий страхливеца! Убий го! Убий го! – вие публиката.
Оня с готовност се съгласява. Улавя протегнатата ми ръка, дръпва ме силно и коляното му се забива на едно много болезнено място. Присъединявам воя си към общите крясъци. Само дето при мен не е от възторг.
Юмрук в тила и ето ме отново проснат по очи. Светът започва заплашително да се накланя и притъмнява. Правя последно усилие да се надигна. Успявам. Точно колкото да посрещна с лицето си тежкия му, подкован ботуш.
- АГЕНЦИЯ ЗА ОХРАНА НА ВИРТУАЛНАТА РЕАЛНОСТ! – чувам някъде отдалеч. Този мач е...
Край! Тъмнината ме залива и богръща с плътно наметало. Събуждам се от нещо студено и мокро, плъзнало във врата ми. Отварям очи. Хангарът е празен. Две дрипави хлапета ме поливат с чаша мръсна вода и напрегнато следят движенията ми.
- Къде съм? К’во става? А-о-о-уу! – Пронизваща болка в тила ме кара да спра всички опити за изправяне.
- В „Моторни бандити“ сте, мистър. Вие играч ли сте? Защо не прекратите играта?
Умни хлапета! Разбира се, че трябва да си ида вкъщи и да... Опа-а-а! Май няма да стане. Нали „мацето“ ми отмъкна картата. Разчитах на нея и съвсем забравих кода за изход.
- Е, аз май ще остана малко – подмятам. – Я дай още вода!
- Ето, мистър, заповядайте!
Изпивам подадената чаша и се задавям от противния вкус.
- От бензина е, мистър – обяснява хлапето. – Свиква се.
- Ей, фъстъци, познавате ли една хубавица с дълга коса? Черна и лъскава, косата – не жената. Висока...е-е-е... около метър и седемдесет. С късо яке и още по-къси панталонки. Чаткаш ли?
- Ми то такива има много, бе, мистър, все красиви и все с къси якета. Нали т’ва ѝ е хубавото на тая игра. Бързи мотори, груби мъже и готини мацки.
- Тая беше по-особена, якето – кожено, а панталончето – дънково, и с една такава ослепителна усмивка...
- А-а, т’ва трябва да е Джени Лисицата. Що ти е тя, бе, мистър? Остави я ти Джени, Тя е гаджето на Фреди Смърт, мистър. Нея никой не смее да я закача. И двамата са луди, мистър.
- Стига с т’ва мистър, бе! Щом е толкова опасна не ми трябва. Да сте виждали едно яке наоколо?
Малкият ме поглежда гузно, суети се известно време и змъква отнякъде една мърлява дрипа. Стисвам го за гушата и той веднага си признава, че вече е продал хубавото ми якенце. Е, няма как, обличам дрипата и с клатушкане се отправям към изхода. Хлапетата мълчаливо ме следват. Отварям вратата. Ярката слънчева светлина се забива в очите ми и спира като огнено кълбо точно в многострадалния ми тил.
- Тука не се ли мръква? – мърморя сърдито.
- Мръква се! И тогава ства страшно! Особено за отрепки без мотоциклет.
- К’во разправяш, бе? Аз имам... – обръщам поглед към говорещия и долната ми устна се провесва до земята.
Зашеметяваща руса красавица, стегната в изящно прилепнал панталон, и минатюрна блузка, облегната небрежно на ослепително бестяща машина, подигравателно ме следи с поглед.
„Само кат те зърна ставам поет, скъпа“ – пропявам и тръгвам към нея. „Възсядаме моторчетата и към залеза летим...“ – едва сега забелязвам, че освен нейния, никакъв друг мотоциклет не задръства околността.
- Откраднали са моторчето ми! – простенвам и отчаяно се тръшвам на земята. – Ей, това не е по правилата! Искам си моторчето!
- Сега к’во, ще плачеш ли? – пита русокосата. – Чух, че търсиш Лисицата. Вярно ли е?
- Че кога го чу, ма! Аз самият току-що го разбрах! Ти к’во общо имаш с тая работа? Отде знаеш к’во търся?
- Всеки с методите си! Искаш ли помощ... или да заминавам! – Ръката ѝ помръдва леко, моторът изревава и ме обвива в синкав дим.
- Ей, Ей, чакай малко? Не се обижда, де? Какво знаеш за Лисицата?
- Качвай се! Потегляме! – провиква се тя и рязко подкарва мощната машина. Едва се закрепвам на седалката. Обвивам ръце около кръста ѝ. Притискам се към гърба ѝ и веднага получавам лакът в ребрата.
- Дръж се за седалката, умнико! – едвам чувам през рева на двигателя.
Мотоциклетът с трясък прекосява порутения град и излиза на една безкрайна магистрала, пресичаща изгорено от слънцето поле.
До вечерта отношенията ни с Мики Светкавицата, така се нарича русата, стават повече от приятелски. Правим скромния си лагер под звездите, пред малък огън от сухи кактуси. Мики обляга глава на рамото ми, аз заравям пръсти в косите ѝ и...

Мрак. Ярка светлина. Неприятно завъртане.
Отново съм в удобното игрално кресло, а на екрана пред мен се мъдри физиономията на новия ми шеф.
- А бе, ти какво си мислиш? Ти помниш ли за какво те наех? Въобще помниш ли нещо? Трябва да играеш, а не да си играеш, тъпако! Още една подобна глупост и ще те изхвърля! За знаеш, че ще те накарам да платиш всички разноски! Още една грешка и.. ти само гледай какво ще става!
Екранът угасва. Ядосан хвърлям служебната си карта, леко учуден от факта, че тя отново е у мен. „За днес ми стига“ – решавам.
На другата сутрин, бодър, отпочинал и зареден догоре с кафе и понички, се настанявам пред компютъра. Смятам да подходя научно към въпроса. Набирам предварително избрания код и...

Мрак. Ярка светлина. Неприятно завъртане.
Намирам се на палубата на древен ветроход. Около мен се вихри някаква схватка. В ръцете си виждам тежка абордажна сабя и голям пистолет. Някакъв тип със смешна червена униформа се е засилил срещу мен, насочил дълъг щик направо в корема ми. „Пиратска история, ясно. Такива най ги обичам!“
- По-полека приятел – подвиквам и дръпвам спусъка на пистолета. Ударникът глухо изщраква, посипват се искри и... аз си плюя на петите. Откъде да знам, че пищовът не бил зареден. Известно време играем на гоненица с войничето. Скоро на него му омръзва и се заема с по-сговорчив противник. Аз се покатервам на мачтата и удобно увиснал на въжетата изчаквам края на битката.
Разбира се, пиратите превземат кораба и без моето участие. Смъквам се сред тях, гледам как изнасят и трупат камари със скъпоценности. Карат се помежду си, пият и се веселят и... никой от тях не ме забелязва.

Мрак. Ярка светлина. Неприятно завъртане.
С въздишка оставям картата. Познати са ми подобни ситуации. Има игри, които наказват пасивните участници с изключване от главното действие. Набирам нов код.
Мрак. Ярка светлина. Неприятно завъртане.
Появявам се на гърба на бясно препускаща камила. Около мене прах, крясъци и изтрели. Оглеждам се. Нещо здравата ме тупва по главата. Политам назад и...
„КРАЙ НА ИГРАТА! ОПИТАЙТЕ ПАК!“ проблясва за миг някакъв надпис.

Мрак. Ярка светлина. Неприятно завъртане.
Разярен посягам към клавишите. Екранът обаче остава тъмен. Опитвам се с няколко тупаника да съживя компютъра. Никакъв ефект. Набирам кода на Агенцията. Плешивата началническа глава моментално цъфва на екрана.
- Повреди се картата, шефе – започвам аз. – Гле’й сега. Знам, че малко пооплесках нещата, но всичко ще оправя. Ти само...
- Залагам си заплатата, че тоя ахмак не е прочел инструкциите – обажда се някой невидим. – така ли е, умнико?
Което си е така, така си е? Не мога да си кривя душата. Смирено изслушвам поредното конско и разтварям така наречените „ Инструкции за неограничен достъп до игрите на мрежата“. Какви ти инструкции, то цяла енциклопедия! Поне веднага разбирам защо все попадах по средата на игрите. Имало някакви кодове за първоначално установяване, ама кой да ти знае. Прелиствам набързо „Инструкциите“ и ги захвърлям в ъгъла на стаята. Аз и без това трудно чета, докато привърша с тези глупости направо ще побелея.
Избирам си „МЕЧЪТ НА ЗОРАТА“, игра, която винаги ме е привличала, но която никога не е била за моя джоб.

Мрак. Ярка светлина. Неприятно завъртане.
Намирам се в средновековен Китай. Аз съм най-добрият ученик в школата на Учителя Мрън Пън и сега е церемонията, която ще ме направи майстор боец и негов наследник. Десетки ученици и гости на школата са се подредили в две стойни редици. Аз бавно преминавам между тях и коленича пред Учителя.
Старият Мрън Пън дръпва една дълга реч, колко велик съм бил, колко велик Учител бил той, че открил такъв велик ученик без да се подведе по малоумния му вид, колко се гордеел с мене и така нататък, и така нататък, и още два пъти по толкова. Като че сам не го знам. Направо приспа всички.
Е няма как, принуден съм да търпя. Най-после Учителят преграква и решава да млъкне. Подава ми един дебел пакет и изпитателно ме гледа. Седя на земята, държа пакета и се зверя срещу него.
„Брей да му се не види! Сега пък какво иска? Май трябваше да слушам к’во разправя“ – мисля си и се потя от неудобство.
- Извади меча, идиот такъв! – шепне някой зад мен.
Ама и аз съм един! Изправям се и тържествено развивам патека. Появява се дълъг блестящ меч ЦЯН, с червен пискюл на дръжката. Мечът на Зората – прекрасното, непобедимо оръжие. И доколкото разбирам сега е мой!
На следващия ден напускам родния си град и поемам към Каофън, градът на Златната река. Ще участвам в големия имперски турнир и кой знае, може най-после да пипна някой от „компютърните мафиоти“
Ето го и денят на турнира. Това им е хубавото на игрите, не губиш време за празно размотаване. Записвам се естествено в „Турнира на майсторите“. Ако ще има да става нещо, там ще е! Оглеждам противниците си. Един от друг по-известни и велики майстори. То не бяха Мечове на седемте звезди, то не бяха Сини дракони и Гръмотевични мечове. Само Златните тигри са поне десет парчета.
Преди схватката някакъв тип ме дръпва настрана и ми натиква в ръцете „договор за доброволен залог“. Сумата е фантастична, но не ми пука! И да загубя, Агенцията плаща.
Първият ми противник е типичен майстор на вътрешните школи. Движенията му са измамно меки и плавни, но мен не може да ме измами. Все пак битката нещо зацикля. Уж бях много добър, а не мога и не мога да пробия защитата му. Накрая все пак надделявам, избивам оръжието му, стисвам го за гушата и го повалям на земята.
- Агенция за охрана на виртуалните връзки! – просъсквам в ухото му. – Арестуван си за... за... абе после ще решим за какво. Важното е, че си арестуван!
- Пхъ-ъссъ-ъо... н’ м’нохо’га дъ диш-ш-ш – ломоти оня и става забавно червен.
- О-о-о, извинявай – казвам и отпускам хватката си. – Да ти прочета ли правата? – Спомням си някакъв стар филм.
Пленникът ми поема няколко стистящи глътки въздух, опулва се насреща ми и се опитва да каже нещо. Нищо не му се разбира. Бая здраво трябва да съм го стискал. Оня се отказва да говори, махва с ръка и... измъква служебна карта подобна на моята.
- Айде пак се олях! Сега пък улових колега! Омръзна ми, бе! Че то това си е направо лош късмет! – захвърлям меча и задействам картата си.

Мрак. Ярка светлина. Неприятно завъртане.
Опитвам още няколко пъти и все тая. Или се провалям, или улавям някой служител на агенцията или просто нищо не се случва. Пълна скръб. Накрая наистина ми писна.
Взимам злополучната карта и непоканен се появявам в главната квартира на Агенцията. Разхвърлям някакви упорити секретарки и нахлувам направо в кабинета на шефа. Там се оказва претъпкано с важни клечки. Като не върви не върви! Така и така съм тук, поне ще си подам оставката с гръм и трясък.
Но и това не става. Началството ми мята кръвнишки поглед, опулва се насреща ми... и се разтапя в любезна усмивка. Че като се почна една! То бяха едни хвалби, то бяха едни речи и тържествени ръкостискания. Мрън Пън ряпа да яде.
Гледай ти какво излезе. Докато аз съм се подвизавал в мрежата, броят на престъпленията спаднал с цели 90 процента. Бил се проявил някакъв „принцип на Муни за сложните системи“, били се задействали „страничните ефекти на моралния принцип“ и още какви ли не глупости. Да се чудиш как такива учени хора, истински „стълбове на обществото“, могат да издрънкат толкова много дивотии за толкова кратко време.
Предложиха ми да поема „Охраната на виртуалната реалност“. За да не уволняват бившия ми шеф точно преди пенсионирането му, създадоха нова служба – „ВИРТУАЛНА ПОЛИЦИЯ“, с един-единствен подчинен, вашия предан слуга, Бъни Смит.
Приех! И още как. Сега по цял ден се мотая из мрежата. Играя колкото си искам и дори ми плащат за това. Обаче престъпленията наистина престанаха. Почти.
И как иначе! Нали самият аз обирах ахмаците! Голям майтап беше, когато шефа ме нае да гоня сам себе си. Ама добре ги изиграх. А тогава направо реших, че са ме разкрили! И сега от време на време прецаквам по някой запльо, но само колкото да поддържам интереса към службата. И да издействам още субсидии, разбира се.
Най-важното е, че не се смятам за измамник. Нали парите ми трябваха, за да играя! Естествено рано или късно, ония ще схванат номера, но дотогава има много време. А сега...
Мрак. Ярка светлина. Неприятно завъртане. И НОВАТА ИГРА ЗАПОЧВА!

Ами да се захващаме в ръце! Предполагам ще работим брой по брой, защото са доста различни приключенията?
Да питам работим ли за нови класове герои/ оръжия, евентуално още един или два вида мотори...?

Историята на Урагана на колела в брой 8 започва там откъдето приключва номер 7 ще трябва да се види дали директно може да се смеси с първа част. Астрофагите пък от друга страна си е отделна игра, но пък в брой 10, където е второ ниво на Астрофагите мисля, че си беше отделно приключение. От там си спомням само, че Драконовото копие беше адски забавното приключение и си е отделна от другите.

SatanicSlayer писа: писа:

Историята на Урагана на колела в брой 8 започва там откъдето приключва номер 7 ще трябва да се види дали директно може да се смеси с първа част. Астрофагите пък от друга страна си е отделна игра, но пък в брой 10, където е второ ниво на Астрофагите мисля, че си беше отделно приключение. От там си спомням само, че Драконовото копие беше адски забавното приключение и си е отделна от другите.

Да...има връзка между 7 и 8-ми брой. Но нагодим ли 7-ми, 8-ми ще си дойде от само себе си Другите мисля, че бяха отделни приключения.

Така е. Значи аз си дописвам седми брой на текстови, за да ми е по-лесно след това промяната. За това ми трябва хора, които евентуално да знаят какво се случва в играта и ако имат идеи за една две допълнителни мисии за всяка една фракция... И евентуално проникването в базата на Чипчето да видим дали ще продължи по същия начин или да стане една хубава тактическа в стил Командос. Идеи много...

Първо е избор на герой. За целта ще изброя всички възможни качества - управление на мотоциклет, ръкопашен бой, стрелба, търговия, преговори,компютри и електроника.
Така ВИДОВЕ ГЕРОИ:
РОКЕР - управление на мотор, ръкопашен бой; екипировка: нож, верига, 250 кредита
не може да има качество компютри - това е моя модификация на база описанието на героя направено от Дж.М.Дж.

За него компютрите са "неразгадаема мистика"

ТЕРМИНАТОР - Стрела и ръкопашен бой; екипировка - картечница с 250 патрона, нож, 250 кредита
Не може да има качествата - търговия и преговори
ХАКЕР - компютри и електроника; екипировка: микрокомпютър, пистолет 15 патрона, 500 кредита
Не можа да има качество - управление на мотор
ДИПЛОМАТ - преговори, компютри; екипировка - пистолет 45 патрона, 1000 кредита
Не можа да има качество - ръкопашен бой
Тези ограничения не важат на ЛЕСНА ИГРА

SatanicSlayer писа: писа:

Така е. Значи аз си дописвам седми брой на текстови, за да ми е по-лесно след това промяната. За това ми трябва хора, които евентуално да знаят какво се случва в играта и ако имат идеи за една две допълнителни мисии за всяка една фракция... И евентуално проникването в базата на Чипчето да видим дали ще продължи по същия начин или да стане една хубава тактическа в стил Командос. Идеи много...

Съгласен съм да добавим по още една мисия на фракция; Виж моята идея за героите...не мисля, че нещо ще се "счупи" с тези ограничения
и ще чакам да файл с текста ако е възможно... и на мен ще ми е по-лесно, ако го имам електронен вариант...

Добре е. Това с забраните също си го мислех, но ти си дал по-доброто решение, че при Лесното ниво да няма рестрикции

Въвеждам колкото се може по-бързо, но имам проблем с лаптопа, който рестартира на всеки половин час, за това ще се проточи по-бавно, а брат ми не ще да чуе, да ми предостъпи компа.

Видове приспособления за МОТОРИ: Инерциален стабилизатор, Боен компютър, Боен скенер, Миниоръдие 500 патрона, Микроракети (управляеми с Боен компютър) 12 бр. , самонасочващи се бронебойни ракети 2 бр., резервоари 20 л., у-во за скоростно поставяне на мини 24 мини;
Видове мотори:
СКАУТ маневрен и проходим, Боен скенер, 30 литра + 1 приспособление
РАПТОР - слаба проходимост, бърз и маневрен, допълнителен резервоар 20 л., 40 литра + 2бр. приспособления
РЕЙНДЖЪР - бавен, мощен и много стабилен, Инерциален стабилизатор, 60 литра + 3 бр. приспособления
Тук си има нужда от баланс...да си призная винаги играех с РЕЙНДЖЪР, заради възможността за много приспособления и големия резервоар...така, че трябва да помислим ... :geek:

Само да вметна за Рейнджъра, че Инерциален стабилизатор е един от трите приспособления. Той е вграден и ако някой иска да сложи нещо, ще трябва да го премахне, ама мотора става кошмарен.

Satan&#91 post= писа: писа:

[/quote]icSlayer"]Само да вметна за Рейнджъра, че Инерциален стабилизатор е един от трите приспособления. Той е вграден и ако някой иска да сложи нещо, ще трябва да го премахне, ама мотора става кошмарен.

от еп.22 На мотора е монтиран Инерциален стабилизатор, който ти дава възможност стабилно да правиш "остри" маневри. Резервоарът му събира 60 литра гориво. Има място за още три допълнителни приспособления

Така, че аз го разбирам инерциален стабилизатор + още 3 = 4 приспособления общо!
Плюс големия резервоар - това става най-добрия мотор...

Защото по нататък в играта, където тършуваш сградите на много места пише, че Рейнджъра е с две места за приставки. Тази грешка я поправих при избора на мотор, защото наистина е изборът на новото поколение и няма смисъл да се закупуват другите два мотора.

SatanicSlayer писа: писа:

Защото по нататък в играта, където тършуваш сградите на много места пише, че Рейнджъра е с две места за приставки. Тази грешка я поправих при избора на мотор, защото наистина е изборът на новото поколение и няма смисъл да се закупуват другите два мотора.

Супер! То идеята е взимаш примерно ракети нападаш пироманите. Взимаш миниоръдие нападаш някой друг...а не да си носиш 3-4 приспособления и да си избираш варианти

Нали. Дай направо да вкараме танк, но на две колела. Ще му дадем да има 10 различни приставки. Направо да завладеем цялата игра

Браво, бе деца! Напредвате бързо. Обаче...
По идеята на играта всички мотори имат монтирано по една добавка + 1 за СКАУТА, +2 за РАПТОРА, +3 за РЕЙНДЖЪРА. Не е търсен никакъв баланс, а по-лесна и по-трудна игра. С РЕЙНДЖЪРА всеки знае, пробвайте да играете със СКАУТА.

Това не е забележка, само уточнение. Може и танк да сложите и една тротинетка за разнообразие.