Неразказани Легенди: коментари и ревюта

Ревюто съдържа спойлери.


Дойде време и аз да прочета сборника. Реших, че преди да започна всяко от произведенията, ще мина през оригиналите-вдъхновители, за да мога да оценя доколко младите ( ) автори са се справили със задачата да пресъздадат емблематичните стари светове. Започнах с Огнена пустиня. Не я бях чел навремето. През призмата на днешния ми вкус ми се стори прилична. Стандартно фентъзи-приказка, което не натоварва, но не е на нивото на най-добрите примери на Колин. След като добих представа за този свят, преминах към

Огнена Пустиня 2

Знаех, че Бранко е обединил герои от различни книги-игри и е създал нещо като extended universe на Старата вълна. Бях чул и че някои хора не одобряват този подход. Лично нямах нагласа дали ще ми хареса или не, оставаше да проверя. Няма да обяснявам за пореден път, че не обичам битки със зарове, особено пък с допълнителни усложнения като множество герои, мултиплеър сражения и тн. Пропуснах изцяло тази част. Интересно ми е колко души са изиграли книгата изцяло по правилата, които са доста ангажиращи, но бих заложил, че са до двама от тези, които познавам, и може би още някой, таен почитател, който обича да хвърля зарове в тъмното. Отвъд биткаджийския елемент, книгата изобилства от магически предмети, които притежават разнообразни и вълнуващи ефекти. Въпросните са и основна част от играта - почти няма епизод, в който да не се използва нещо, като пред играча има множество възможности кое и как да задейства. В това отношение играта ми хареса, макар да не мога да се изкажа за баланса ѝ, с оглед на това, че прескачах битките и си избирах какво да ползвам единствено на база кое ми се струва интересно за ситуацията.
Приятно съм изненадан от ритъма на играта и литературата. Стилът е леко по-хаплив от оригинала, но достатъчно близък, за да изглежда като продължение. Ситуациите се редуваха една след друга, бяха богато описани и бих казал, че книгата ми бе по-увлекателна от оригинала на Любо. Целенасочено минах през ОП2 като опитвах да посетя същите места, които бях видял в предшественика ѝ само час по-рано и чувствах, че минавам през същите места. Много от героите и враговете бяха там под някаква форма и като цяло смятам, че едно от условията на задачата на конкурса - книгите да се усещат като оригиналните произведения, тук е постигната много добре. Като леко издишащ момент бих посочил предпоследната битка - с тримата подбосове. Яко е, че това са старите ни познайници, но някак твърде набързо протече разправата с тях и ми липсваше кулминацията в този бой.
Финалната битка е нещо от което съм леко раздвоен. Идеята да се въвлекат Древните богове в света на старите български книги-игри е нож с две остриета. От една страна това е смела идея, която оставя силен отпечатък в съзнанието на читателя. Аз се почувствах истински уплашен от описанията на тези отвъдни светове, населени с немислими обитатели. От друга, сякаш те не са подходящи за приказната атмосфера на книгите-предшественици. Това космическо зло, тъй древно и тъй неразбираемо, кара приказния-героизъм да изглежда наивно и обезсилва постиженията на приключенците, които сами осъзнават колко всъщност са незначителни. Трудно ми е да преценя как се чувствам, защото пък ми хареса и сякаш това е нещото, което вдъхва живот на ОП2, бяга от клишетата и я прави различна. Със сигурност бих аплодирал, ако беше оригинален свят, а в случая проблемът идва от това, че книгата е ситуирана във вече установени норми на друг автор.
Доволен съм от ОП2, която ми предложи добро забавление и същевременно ме провокира.


След нея, преминах към Торнадо 6, която също щях да чета за пръв път. Впечатляващо е как Майндкрайм е предрекъл войнствения феминизъм в едни далечни времена, когато по нищо не личеше бъдещата заплаха. Отвъд пророческата идея обаче, книгата не ми хареса никак. Тя показва в един твърде изострен вид точно какво не харесвам в книгите-игри - огромни дневници, малко сюжет и избори, които се свеждат до балансиране на ресурси/екипировка. През 90-те е имала своето място, най-вече като опит да се развиват книгите-игри в различни посоки, но четена днес не е остаряла добре. След като се запознах с оригинала, прескочих на


Ангелите на Нео Токио

Бях подочул, че книгата бяга от механиките на вдъхновителя си в почти обратна посока и се концентрира в литературната част. Това бе добро начало. Историята започва малко след събитията в оригинала и проследява последващите стремежи на човешката раса. Стори ми се като естествено продължение и не усетих някакъв дисонанс, въпреки че оригиналните герои тук са доста странични действащи лица. Самият сюжет най-вече в частта на завръзката и развръзката ми дойде малко наивен, но може би защото по принцип тръгвам с неправомерни очаквания към подобен вид фантастики. Все мисля, че ще чета сериозен сай-фай, а се оказва, че формата е по-лековата. Като се абстрахирам от това, че ми е странно как такива напреднали цивилизации като тези от галактическия съюз могат да стават жертва на терористични актове, сътворени от форми на живот милиони години по-назад в развитието си, и приема самия сетинг такъв какъвто е, детективският случай беше прилично изграден. Мотивацията на замесените страни изглеждаше правдива, а разкриването на това какво точно се е случило бе сравнително интересно. Проблем, обаче, беше как тази история е изградена като игра. Не успях да усетя, че всъщност играя. Избрах “нормално” ниво на трудност, при което времето ми стигна точно, за да разкрия код “Одисей” и почти всички от другите улики. С “живота” пък нямах никакви затруднения. Не се почувствах обаче удовлетворен от постижението си, просто защото минах през почти всичко, което се предлагаше като възможност. Даже няколко пъти се притесних, че няма да имам следи, по които да тръгна, въпреки че имах изобилие от време. И проблемът тук не е в това колко точно ще е времето като количество на ресурса, както виждаме авторът е предложил различни опции. Просто за мен този тип игра не дава голямо предизвикателство пред играча - обикаляш насам-натам, според времето си и се надяваш, че ще изскочи някоя улика, но те могат да изскочат къде ли не и дали ще уцелиш е по-скоро въпрос на шанс, отколкото на някаква хитра тактика или прозрение. Друго нещо, което ми дойде неубедително бе самата развръзка. Разнищих случая, който както вече казах, сам по себе си бе сравнително интересен, но това, което се случи в последствие, не усетих като логично развитие. Ако не разрешиш загадката - Посланика мисли, че за терористичния акт е отговорен човешки генерал и решава да осъди земляните на тежки санкции. Ако разрешиш случая, Посланика вече знае истината, която е, че за терористичния акт е отговорен друг човешки генерал, плюс терористи от човешка колония и амазонски терористи. Сега той коренно променя позицията си и над човечеството вече няма никакви последствия…
Като цяло - нелошо произведение, но с известни проблеми, най-вече в основите на механиката си и насиления финал.


Дойде време да премина към Нощта на върколка, която е една от любимите ми книги от детството. Посегнах към нея с леко притеснение, защото често се случва да бъда разочарован при препрочитане на класика от детското ми съзнание, но тук се оказа, че опасенията ми са били напразни. Книгата мигновено ме потопи в мрачната си зимно-приказна атмосфера и засвири по струните на носталгичния ми спомен без капка фалш. Докато първите две произведения усетих като по-добри от предшествениците им, то тук летвата щеше да е много трудна за прескачане. Но, нека видим…


Проклятието на върколака

Разказът започва ударно. Стилът на автора е описателен и изразителен и с него той успява да обрисува една магична интродукция, която застава рамо до рамо с шедьовъра на Колин. Игровата част, като конструкция, е почти точно такава, каквато аз си представям в една добра книга-игра. Има компактен дневник, с механики, които да допълват наративната част, а не да изземват водещите ѝ функции. Казвам почти, защото и тук бе намесен зар, който спокойно можеше да го няма, но в тази му доза бе поносим и нямах проблем да играя по правилата. В края на книгата, при оценката на играта, прочетох, че авторът предлага възможност да се играе безшансово - с константа, и се чудя защо тази опция е описана в края, а не в началото на книгата. Бих се възползвал от нея. Но да се върнем на историята - започва много интригуващо, събирането на екип и въоръжение ме увлече. Героите също бяха запомнящи се, доколкото е възможно за малкото време, което е отделено за всеки. Нещата вървяха супер, някъде до влизането в замъка. Там започнах да усещам размиване на атмосферата, историята загуби мистичност и стана твърде екшън ориентирана. Следваха битка след битка, с детайлни описания кой как е замахнал и залитнал. Намесиха се различни врагове, които хвърляха магии, имаха защитни руни… Прокълнатия абат, когото освободихме от прокобата в "Нощта" се беше завърнал някак, заради "магията на халифата", пак прокълнат, колкото да предложи фенсървис. Тук някак не ми се вписа, макар подобни неща да имаше и в ОП2. Не беше това, за което копнеех и което обещаваше началото. Теглейки чертата, произведението е сред по-силните за годината, но ме е яд за пропуснатия потенциал в него, защото ако трябва да оценя само първата половина, може би бих го поставил сред фаворитите си изобщо.


Оформлението на сборника е приятно. Илюстрациите вършат работата си, но съжалявам, че Иванчев не ги е направил в класическия си стил. Вярвам, че това щеше да допринесе много за общото усещане от изданието. Корицата изглежда като колаж от различни елементи, но бих казал, че е ок. Като цяло - силен сборник, който постига доста добре поставените от конкурса цели, а именно да върне читателите в онези обичани светове от детството с нови истории, а така да почете и отците на това, което днес наричаме Нова вълна. Палец нагоре от мен.

Ето и моите ревюта:

Огнена пустиня 2 съм играл само на живо в група и не смятам, че е достатъчно, за да напиша ревю. Не ми хареса обаче. Машъпът на неща ме изгуби. Иначе системата с предметите беше реализирана по начин, който харесвам.

Ангелите на Нео Токио

Едно от заглавията, за които бях най-развълнуван тази година, макар да не съм огромен фен на фенфиковете. Съм обаче фен на Саймън Блейк покрай неговите Сектор 49. Авторът има подчертано добро разбиране за менажиране на ресурси в dungeon crawl контекст, risk/reward системи, изследване по карта, балансиране на случайни битки. Очаквах, че тези умения ще бъдат в основата на следващата му творба. Но не щеш ли, тя се оказа детективска игра.

Структурата
"Ангелите" е структурирана по прилично интересен начин, който най-много ми напомня за "Капан от сънища" на повърхностно ниво, защото "локациите" са наречени "следи", но от функционална гледна точка въпросните следи са нови "места", на които отиваш. На тези места разглеждаш интересните следи, задаваш интересните въпроси и получаваш информация за нови "следи". Системата е наред от концептуална гледна точка. Мисля, че подобна система е реализирана с голям успех във видео игри като Heaven's Vault, но още нямам лесен пример, който да посоча с пръст що се касае до видео игрите. "Щурмберг", "Парадокси" и "Зъби" 2 са най-близо, но им липсва нещо, за да ги нарека пълен успех. "Ангелите на Нео Токио" също не е такъв. Основният ѝ проблем е, че мистерията няма няколко качествено различни начина да бъде разрешена от игрова гледна точка. В крайна сметка може да си събрал едни кодови думи, или други, но ти като играч, не си играл особено различна игра.

Втора цигулка
Основният негатив на играта е, че героят не си ТИ, а това е важно за игра, която е детективска. Агентът разрешава мистерията, а ти го държиш за ръка. В никой момент не се изисква от теб да вземеш решение кои следи да провериш. Така или иначе ще можеш да провериш на практика всичко при първо разиграване, защото играта не ти блокира възможности по значим начин. Единствено времето би следвало те спира да обходиш всяка възможност, но то не те притиска в класическия смисъл (поне на първо разиграване), защото нямаш ясна концепция колко време ще ти отнеме да стигнеш до финала, така че не можеш да си позволиш да бързаш прекалено (за да не изпуснеш възможни следи).
Друг проблем е, че уликите, които събираш, почти никога не ти влизат в употреба в средата на играта, а са резервирани за определяне на крайния резултат. Това още повече кара ситуациите да се чувстват отделени една от друга, което пък затвърждава представата, че ти не изиграваш приключение, а просто събираш изрезки от вестници, които да послужат в делото накрая.

Светът е голяяяяяям и експозиция дебне отвсякъде
Няма да лъжа, отне ми четири опита, за да успея да се справя с увода от 10 страници. Определено не това очаквам от книга игра и не с тази настройка сядам. Като цяло играта е доста описателна, което е добре за криминално разследване, но авторът се е престарал по отношение на светоизграждането. Имаше и нещо в самата проза, което ме затормози. Не знам какво беше, може би нещо в темпоритъма, но на моменти четенето ми се затлачваше. Разбирам, че там е бил фокусът на автора в тази творба и не го съдя за това, но за потенциалните читатели трябва да го отчета като белег на творбата. Иначе интригата и героите в нея ми бяха интересни, макар и самият сетинг да не ми беше толкова интересен.

Заключение
Имам средна оценка за играта. Смятам, че има своите силни страни, но това, което си е поставила като основна цел, по-скоро е пропуснала. В този си вид не се усеща като да разрешиш мистерия, а като да прочетеш как някой друг я разрешава.


Проклятието на върколака

Редно е да уточня, че "Нощта на върколака" е една от най-паметните за мен книги от първата вълна, но само като корица. Спомените ми за съдържанието ѝ бяха никакви, докато не зачетох "Проклятието на върколака", която е фенфик по творбата на Колин. Оказа се, че помня имена, места, горе-долу моменти от плота и прочее.

Меко фрагментирана
Говорейки за "Проклятието на върколака" трябва да имате предвид, че тя е разделена на три части, които са относително различни по структура и подходът на автора в тях се различава, но пък разделението не става по груб от наративна гледна точка начин. Напротив, преходът е доста плавен.
Първата част напомня за събирането на отряд във "Вампирите на Флавия: Ловците" и според мен е приятно изпълнена. Разбирам за мотивацията на основните ми персонажи, запознат със с придружителите, снабдявам се с предмети и дори мога да се набия в 1-2 приключения.
Втората част е промъкването в замъка (не е голям спойлер) и ми напомня за лошите части от "Пещерите на Калте". Цялата игра там е изключително линейна по неприятен начин и ха да си се опитал да мръднеш от пътя, авторът ти перва един чембер зад ухото, за да те върне в релсите.
Няма да разкривам прекалено много за третата част, освен че е като зърномелка, в която кочанът си ТИ. Ако успееш да излезеш от зърномелката с няколко точки зърно, то печелиш.

Нека Митко ви разкаже приказка
Определено силата на "Проклятието на върколака" е в наратива. За мен историята беше много интересна. Не мога да твърдя дали е добър фенфик, дали е вярна на света в оригинала и прочее, но не ме и интересува. Харесах героите и техните интеракции, на което е отделено нетипично много внимание в контекста на това, че е книга игра. Хареса ми светоизграждането. Харесаха ми и приказните предмети, макар и в употребата им чисто механически да имаше спорни моменти.

Хайде пак?
Въпреки че по принцип с удоволствие бих преиграл игра с толкова прилична вариация при изграждането на отряда, няма да го направя с "Проклятието на върколака", защото носи два проблема. Единия описах вече - това, че втората и третата част са прекалено линейни и еднопластови за собственото си добро. А вторият проблем е, че в бойната система е жизнеността и силата на отряда са пряко свързани. Жизнеността на отряда е неговата сила. Ако загубиш битка, губиш силата си и това прави системата win more (ще рече, че ако успееш да станеш силен, играта остава лесна от начало до край. Ако покажеш слабост, постепенно играта те оронва и реално нямаш възможност да се поправиш). С други думи, аз натрупах прилично количество хора в отряда, разпределих им доста предмети и след първата третина играта беше непредизвикателна от бойна гледна точка. За сметка на това, ако имах един спътник по-малко в една определена точка, щях да започна да губя сила, докато накрая отрядът ми не отслабне до критични степени. Тъй като прехвърлих въпросната точка с достатъчно сила, всичко вървеше по мед и масло. В играта има доза шанс, но той важи само ако не си взел достатъчно добри решения. Ако си добър играч, играта става скучна и това е много скапано от моя гледна точка. В последно време идеализираме този подход - "добри избори, гарантирана победа", но аз мисля, че на моменти залитаме в крайност и дори прилични избори водят до гарантирана победа, за да не вземем да устрашим играча, а добрите избори водят до безпрепятствена такава. Аз не обичам да бъда наказван за това, че играя добре, а за мен да ми бъде предоставена игра, която се самоизиграва, е наказание от най-китайски характер.

Не оставайте с грешно впечатление
"Проклятието на върколака" беше една от по-любимите ми книги игри тази година. Имам много критики, защото виждам остри проблеми, но нещата, които ми харесаха, ми харесаха много. Според мен литературно тази книга е в топ 3 на годината, илюстрациите допринасяха без да издават прекалено или да отнемат от полето за фантазия. Наративните избори са интереси, макар и метанаративните избори да са по-скоро посредствени.
Имам чувството, че имаше още нещо много важно, което трябва да кажа, но го забравих. Може би, че ми се иска да видя системата за поддръжка на отряда, в която неговата сила е и негова жизненост, но в контекст, в който тази сила е балансирана с цена, така че да не е win more. Може би да плащаш наем на спътниците или те да проявят пустия си характер и да трябва да менажираш прогресивно по-трудна социална среда. Нещо.

Накратко
Препоръчвам "Проклятието на върколака", но не знам защо е нужно да започва със салам от 5 епизода.

Давайте Неразказани легенди 2, че тъкмо съм си поръчал нови етажерки за книги.

Ще се чака, то времето минава бързо )

Да, като нищо ще дойде утре - ето я и корицата! Та, очаквайте през 2054 година...

Efix7 писа:

Сериозно ли краят на Нео Токио е така? Все едно поднасяте на тепсия цялата история на читателя и му казвате "Чийтвай & чети спокойно, няма проблем."

И това няма нужда да се слага в спойлер, то всичко си е показано на светло в книгата.

Определено съм разочарован на финала, а литературата в разказа не е слаба!

Е де! По две или три улики, но не кои да е, а от даден списък. Успя ли да ги събереш точно тях и да ти стигне времето?
Когато проследявах схемата намерих само един път, по който се получава, но аз четох първоначалната версия.
Иначе играта е линейна. Разклоненията са "иди и виж какво ще намериш, намали времето, върни се и продължи". Според мен играта е построена нестандартно, на принципа "намери оптималния път".