Въпроси към Майкъл Майндкрайм

Кой е любимият ти български филм и защо? Имаш ли наблюдения върху новото българско кино и можеш ли да посочиш хубав филм, сниман след 89-та?

Май мина периода, в който имах любими филми. Сега ходя на кино 5-6 пъти годишно, половината от тях са за някакви концерти, които предпочитам да видя на голям екран.

Последният филм, който ми хареса, беше "Вълкът от Уолстрийт" и толкова ми хареса, че го гледах втори път след две седмици. Някак ме развълнува с някаква комбинация от сцени, озвучаване, цветове, актьори... А това е филм, който в началото така ме издразни, че на 15-тата минута се чудех дали да не си тръгна от салона. Не че и после нямаше дразнещи, нелепи моменти, но от този филм получих онова, което явно търся в киното. Мислех си, че в киното ми харесват добрите истории, но всъщност не е така - за мен всяка добра история е по-добра на книга, понеже в историята не ме вълнуват толкова диалог или действие, колкото вътрешен свят на героите.
"Младост" е другият филм, който ме развълнува и ме накара да го гледам за втори път. И там историята не е кой знае какво. Трети такъв филм е "Barfly", за който споделям мнението на Буковски, че се е получил добър филм - сграбчва те нещо и ти се допива като го гледаш (предполагам, че няма да действа така на трезвениците или на изисканите пиячи).

Българското кино никога не е успявало да ме развълнува. Например, "Оркестър без име" е филм с два-три лафа, а "Дами канят" ми идва по-скоро тъжен, отколкото смешен. "Да обичаш на инат" ми беше интересен, когато бях млад, гледах го пак преди няколко години и ми беше скучен. Вече имам дори прекалено богат житейски опит и историята не ме вълнува.

Та, в крайна сметка, любим български филм нямам, нямам дори бегъл поглед нито върху старите ни филми, нито върху новите. Попадал съм на разни филми, позаглеждал съм нещо, не ме е вълнувало и съм го зарязвал. На Възвишение отидох заради настояване на приятелка, комбинирано с любопитството да видя все пак що за история разказва Русков, понеже книгата ме отегчи и я зарязах след трийсетина страници. Но приятелката ми твърдеше, че има големи разлики между книгата и филма, та всъщност не постигнах нищо, освен че се изнервих и си загубих няколко часа. Та, както не би ми хрумнало да гледам шаолинизацията на дякон Левски, така не бих гледал "Бензин", или "Нокаут или Всичко, което тя написа", или нещо друго.

Гледал ли си "Дзифт" и какво мислиш за него?

Абе... вие се шегувате с мен, май. Ти така като ме познаваш, мислиш ли, че такава чекия може да ми хареса!?
"Дзифт" съм го гледал... частично. Издържах го до половината, когато го гледах за първи път. После съм хващал части от останалото по някоя телевизия.
Монолозите в "Дзифт" бяха много по-скучни и бездарни от тези във Възвишение. Явно и Русков е много по-добър писател, и сценаристите са напреднали, освен това за 2.5 милиона лева можем да си позволим вече дронове и цветен филм.
Много мразя разни измислици, макар да разбирам, че за пари се правят свирки всякакви. Историята в Дзифт, доколкото я изтърпях, беше пълна простотия. Като тази на Русков, макар и по друг начин.

Със сериозен риск това да е питано - но не ми се рови в 40 страници тема.

Защо ги нарече "Приятелите"? Има ли някакъв аналог с действителността?

Така ми е хрумнало, измислица. Трябваше да е мръснишко, цинично. Сега ми се струва леко глуповато.
Припомних си, че бях виждал многократно двамата Маргини и Димата Руснака с антуража им, но нямам спомен да съм имал тях предвид, а и не би било логично - не съм виждал Маргините и братята Илиеви заедно, да не говорим да изглеждат като приятели.

Моето е разделено на 2 компонента: обобщаване на факти, и накрая - въпрос.

Факти:
В книгите за Димар той иска да бъде трениран с оръжие а Шангри го разубеждава:
"Може ли да тренирам с оръжие?"
"Не си дорасъл за оръжие."
"Дай ми оръжие!"
"Абе не ти трябва оръжие".
В края на 2-рата книга идва ТъменЛорд™ и убива Шангри (който е без оръжие).
В 3-та книга Димар взима оръжие, влиза в замъка на баш-бабаита, убива всички войници, и разнася ТъменЛорд™ из тъча кат лайн*н вестник.

Въпрос:
Кой сега е будалата бе, Шангри?

Мисля, че няма как да ти отговори - убиха го и май в онзи свят нямаше духове, които се връщат да общуват с живите.

Притеснявах се, че ще избереш по-очевидния отговор в стил "всъщност въпроса не е към мен", но таях надежда за някакво по-абстрактно остроумие.

Сериозния въпрос: От персонажите в твоите книги (не е задължително да са главните герои) кой ти достави най-много удоволствие да го пишеш, като действия/диалог, и с чий характер най-близо би индентифицирал своя.

Не помня почти нищо от трилогията за Шангри. Както и от повечето си книги-игри. Писал съм страшно много за много кратко време, после правих много неща в други насоки. Има една мисъл, че да си живял добре означава да не си спомняш поне половината... донякъде беше намигване към дрога и пиене, но мисля, че ако човек живее интензивно, дори да е трезвеник, след две-три десетилетия интензивни преживявания забравя доста от тях. Но ако е живял качествено, другите помнят

Аз не съм героичен тип по начина, по който се очаква да бъдат героични хората в една книга-игра за юноши. Имаше разни спекулации за това как съм описвал себе си в "Отново заедно", но и това не е вярно, поне за мен. Не ми е хрумвало да вкарвам герой с моя характер в книга, макар че вероятно много от героите ми по някакъв начин приличат на мен, прозсто защото не съм толкова добър, че да създавам образи само с въображението си.
Има и нещо друго - нямам много запомнящи се герои. Донякъде, защото съм куц в писането на литература, донякъде защото в книгата-игра е добре да оставяш читателя да си доизмисля героя.
Вярвам, че героят, който е най-близо до мен като характер, е Хлапето.

Харесваше ми да пиша за:
- Суперагента, все пак ми беше първия герой
- Хлапето
- онзи от Черната маска
- онзи от книгите за Викингите
- Марк Маркони от Красавицата и ченгето
- Димар, поне в първата книга от трилогията

Личното ми предположение беше, че ще бъде Хлапето или Лари Стоун. Въпреки че са на противоположни страни от гледна точка на закона, винаги съм мислел, че двамата са много близки като личност.

Не един път ми е минавало през ума, че характера на Лари Стоун е на нестабилен социопат, който е в много крехък баланс с моралите си, които като че ли си ги налага насила, за да държи по-чудовищна част от себе си подтисната. Винаги ми се е струвало, че ако не беше намерил работа като полицай, щеше да се превърне в безсъвестен убиец.

От своя страна Хлапето е освободен от такива задръжки, но не безусловно, заради здравето си - поне в по-ранните приключения. В последните книги се наблюдава паралел между него и Лари, под формата на това, че и двамата страдат ако подтискат кръвожадността си (гняв точки за Стоун и енергия за Хлапето), което навежда на мисълта, че подобно на престъпния си аналог, Лари също върви към, и евентуално ще постигне самоунищожение.

Хареса ми, че серията за Хлапето не свърши с обидно клиширан холивудски хепиенд. Но не ми допадна факта, че не е достатъчно силен за да живее с греховете си. Самоубийството е решение за страхливци.

Като алтернативи щях да одобря и да жертва(главно като похват да изобрази нарастващия спад на човечност и емпатия) мнимото гадже от последната книга в някакъв амбициозен план, с който да отстрани шефа си и да стане едноличен владетел на семейството.
Или по лесното за преглъщане - да прекара престъпната си кариера опитвайки се да изкупи прегрешенията си чрез по-морално управление на подземния свят.

Как вървят нещата при теб? Пишеш ли книгата?

Когато говорихме с Торо, поставих си срок края на август да предам книгата. Сигурно няма да стане, но твърдият срок е да издадем книгата за панаира през декември. Може да има една-две по-напрегнати седмици към края на август, когато да трябва да натисна педала.

Това основната книга ли е или продължението на Приятелите? Че загубих вече нишката на писане.

Самостоятелна книга е, с героите от Отново заедно, но без да е свързана с ОЗ, защото мина доста време.