Как се пише Хорър... Игра!

Кен Даймз беше на четири стъпки от предната врата, когато чу вика на Тийл. Вик на изненада, страх и болка.
— Мамка му.
Вратата беше двойна, от полиран дъб. Дясното крило бе закрепено за прага и страничната стена на касата чрез ключалки с дълги болтове, а лявото — подвижно, и стоеше отключено. За миг Кен забрави всякаква предпазливост и се втурна вътре, после спря в мрачното антре.
Крясъците вече бяха спрели.
Включи прожектора си. Вдясно — празна всекидневна. Вляво — празен кабинет. Стълби към втория етаж. Не се вижда никой.
Тишина. Абсолютна тишина. Като в космоса.
За момент Кен се поколеба дали да не извика Тийл — опасяваше се, че така убиецът ще разбере къде се намира. След това реши да използува прожектора си — без който така или иначе не можеше да продължи — и с негова помощ да открие Тийл; нямаше значение дали ще го извика или не.
— Тийл!
Гласът му отекна в празните стаи.
— Тийл, къде си?
Никакъв отговор.
Тийл сигурно е мъртъв. Господи. Щеше да отговори, ако беше жив.
Или може би лежи ранен, в безсъзнание, и умира. В такъв случай най-добре да се върне в патрулната кола и да извика по радиото линейка.
Не. Не, ако партньорът му наистина бе в тежко състояние, Кен трябваше да го открие бързо и да му окаже първа помощ. Докато пристигне линейката, Тийл можеше да умре. С губене на време рискуваше твърде много.
Освен това трябваше да се справи с убиеца.
Нощта бързо поглъщаше остатъка от дневна светлина и сега през прозорците едва проникваше бледа калночервена светлина. Кен трябваше да разчита изцяло на прожектора, но той не му помагаше много, защото при всяко движение на лъча сенките ту се извисяваха, ту политаха надолу като въображаеми нападатели. Тези илюзии можеха да отвлекат вниманието му от истинската опасност.
Като остави външната врата широко отворена, той тръгна бавно по тесния коридор към задната част на къщата. Придържаше се до стената. Почти при всяка стъпка подметката на едната му обувка скърцаше. Държеше зареденото оръжие пред себе си, насочено напред, а не към пода или тавана, защото точно в този момент изобщо не му пукаше, че изстрелът може да е смъртоносен.
Вдясно една врата беше отворена. Някакъв килер. Празен.
Неприятната миризма на собствената му пот вече беше по-силна от мириса на вар и безир в къщата.
Стигна до дамската тоалетна стая вляво. Бързото движение на лъча не разкри нищо необичайно, но го изненада уплахата в собственото му лице, отразено в огледалото.
Задната част на къщата — всекидневна, малка столова и кухня — бяха точно пред него, а от лявата му страна имаше друга отворена врата. В лъча на прожектора, който изведнъж започна да трепери бясно в ръката му, Кен видя тялото на Тийл на пода в сервизното помещение, а около него имаше толкова кръв, че той със сигурност не бе вече жив.
Вълната страх, заляла изведнъж съзнанието му, повлече след себе си тъмните водовъртежи на мъката, яростта, омразата и свирепото желание за мъст.
Зад Кен нещо тупна.
Той изкрещя и се обърна с лице към заплахата.
Но коридорът вдясно и малката столова вляво бяха пусти.
Изглежда звукът беше дошъл от предната част на къщата. Още преди да заглъхне слабото му ехо, Кен разбра, какво е чул: затварянето на външната врата.
Още един звук наруши тишината — по-тих, но по-застрашителен: щракването на ключалката с глухи болтове.
Нима убиецът успя да се измъкне от къщата и да заключи входната врата, и то с ключ? Но откъде можеше да вземе ключа? От своята първа жертва, пазача? И защо изчака досега?
По-вероятно бе заключил вратата не отвън, а отвътре, и то не само за да забави Кен, а да му подскаже, че иде неговият ред.
Кен мислеше да загаси прожектора, чийто лъч би насочил убиеца право към него, но сиво-моравата светлина на здрача бе вече съвсем слаба и изобщо не осветяваше вътрешността на къщата. Без прожектора щеше да е като сляп.
Как, по дяволите, успяваше убиецът да вижда в бързо сгъстяващия се мрак? Възможно ли е парахлорфенилът да подобрява и нощното зрение на наркомана, тъй както увеличава десетократно физическата сила — само едно странично въздействие на ангелския прах?
Къщата беше тиха.
Стоеше с гръб, плътно прилепен до стената на коридора.
До него достигаше мирисът от кръвта на Тийл. Слаба, почти метална миризма.
Цък — цък — цък.
Кен замръзна на място и се вслуша напрегнато, но не чу нищо след трите потраквания. Прозвучаха му като бързи стъпки по бетонния под на някой, обут в тежки обувки с твърди подметки от гьон — или с шипове.
Звуците започнаха и спряха тъй внезапно, че той не можа да разбере от коя посока идват. Но изведнъж ги чу отново — цък — цък — цък — цък — този път четири стъпки, минаващи през антрето в посока към коридора, където беше той.
Веднага се отблъсна от стената, завъртя се, за да посрещне лице в лице противника и приклекна, като насочи прожектора и револвера към мястото, откъдето чу стъпките. Но в коридора нямаше никой.
Кен отвори уста и започна да поема въздух през нея, защото се опасяваше, че шумът от бързото дишане през ноздрите ще му попречи да долови движенията на врага. Тръгна бавно по коридора, влезе в антрето. Нищо. Входната врата наистина беше затворена, но кабинетът, холът, стълбите и горната площадка бяха пусти.
Цък — цък — цък — цък.
Сега шумовете идеха от съвсем друга посока — от малката столова в задната част на къщата. Убиецът тихо беше напуснал антрето, и през хола и голямата столова бе стигнал до кухнята и малката столова, като чрез тази обиколка искаше да заеме позиция зад гърба на Кен. Сега мръсникът влизаше в коридора, от който Кен току-що излезе. И въпреки че прекосяваше другите стаи бързо и безшумно, сега отново започна да издава същите звуци и по всичко личеше, че го прави нарочно, не защото обувките му потракваха при всяка стъпка, както подметките на Кен скърцаха, а защото искаше чрез повторението на този шум да се присмее над уплахата на Кен, да му каже: „Хей, вече съм зад тебе, ето ме, идвам, не ме интересува готов ли си или не, идвам“.
Цък — цък — цък.
Кен Даймз не беше страхливец. Бе кадърно ченге и никога не бягаше от опасности. Само за седем години служба имаше три почетни грамоти за храброст. Но това потайно и дивашки жестоко копеле, което притичваше из къщата в непрогледната тъмнина — тихо, когато му скимне или издаващо тези звуци, за да му се подиграе — го обърка и уплаши. Кен беше смелчага като повечето ченгета, но не и глупак — а само глупак би влязъл храбро в схватка, без да разбира какво точно става.
Вместо да се върне в хола и да застане срещу убиеца, той тръгна към входната врата и се пресегна към дръжката на лостовата брава с намерението да се измъкне колкото може по-бързо от това дяволско място. Тогава откри, че вратата не само е заключена с глухите болтове. Около дръжките на неподвижното и подвижното крило беше усукана доста тел, взета от отпадъците, която ги крепеше здраво едно за друго. Трябваше да се справи с телта преди да излезе, а това би му отнело половин минута.
Цък — цък — цък.
Той стреля веднъж към коридора, без да има определена мишена и избяга в обратната посока, пресичайки празния хол. Чуваше стъпките на убиеца зад себе си. Потракваше. Приближаваше се бързо в тъмнината изотзад. Но когато Кен успя да стигне до столовата и вече доближаваше вратата на кухнята, с намерение да притича оттам, през всекидневната и навън през задната врата, от която влезе Тийл, той чу потракването някъде пред себе си. Беше сигурен, че убиецът го преследваше в хола, но явно след това оня бе тръгнал обратно и сега го изненадваше от другата посока; играеше си с него като котка с мишка. От звуците на тоя гад беше ясно, че всеки момент ще влезе в малката столова и тогава между него и Кен оставаше само пространството на кухнята, затова той реши да заеме поза за стрелба където си беше и да пръсне черепа на тоя психопат веднага щом се появи в лъча на прожектора…
Изведнъж убиецът нададе страшен рев.
Потраквайки по коридора, все още невидим, но вървящ към Кен, нападателят отново изпищя с пронизителен нечовешки глас, в който беше събрана цялата мощ на първичната ярост и омраза, най-необикновения звук, който Кен бе чувал някога, такъв звук не можеше да издаде никой човек, даже и най-откаченият лунатик. От главата на полицая моментално се изпари всяко намерение за съпротива, той замаха с лъча светлина към кухнята, за да обърка противника, извърна се обратно и хукна, но не към хола или някоя друга част на къщата, където жестоката игра на тая чудовищна котка можеше да продължи, а направо към мъждеещата светлина на един прозорец в столовата, през който се процеждаха последните лъчи преди нощния мрак. Наведе глава, присви ръце пред гърдите си и малко преди да се забие в стъклото изви тяло встрани. Прозорецът се строши с трясък, той падна в задния двор и се превъртя няколко пъти върху строителните отпадъци. Отломки от големи тухли и остри късчета бетон се забиха болезнено в бедрата и между ребрата му.
Врагът му сякаш изчезна в настъпващата нощ.
С ясното съзнание, че не е постигнал безопасност, Кен не губеше време да проклина злата си съдба. Притича бързо покрай страничната стена на къщата и излезе на улицата. Трябваше да се добере до патрулната кола, където имаше радиотелефон и автоматична пушка срещу улични безредици.