Хлапето

Ами изучаването на планетата по карта и търсенето на отвлечения съдружник (пак по карта) предлагат свобода, каквато в "Хлапето" няма. Тези две мисии са по-съществени за успеха в играта от самия ход на търга, в който въпросът е просто кой купувач ще даде най-много. И схемата на играта в тези две части от книгата е нелинейна, най-малкото в сравнение с "Хлапето". Дали ви харесва историята там е друг въпрос. Посоченото от мен беше свързано с конкретно изказване, че повечето български книги-игри по онова време били все толкова линейни, което не е вярно.

Различни финали, както вече споменах, има в "Спасете Титаник !": можеш да спасиш целия кораб, човека, когото са ти поръчали да спасиш, или само себе си; има вариант, при който оставаш в миналото, иначе се връщаш пак в бъдещето, от което си дошъл. Различни финали, с голяма дълбочина, има в книгата-игра "Heart of Ice" от Дейв Морис (по която имаме форумна игра). Дори и в по-скоро наивната като история "Немезис" може да има два-три три различни края след като си убил лошия.

Знаеш ли vg. Понеже посочваш "Спасете Титаник" и "Тайната на светещия мъх", предложи сам алтернативен край на Хлапето без историята да пострада. В Лейн и Брайт имало карта, която давала свобода на действие - и това променя значително изхода от играта - така ли? Или добрият край си е все един - колкото и да обикаляш по картата. Може би с една карта Хлапето щеше да изглежда по - добре? Трябва да хвърля един поглед на Немезис, та да си ги припомня тея коренно различни краища. Всъщност сещам се за една книга, която прилича на Хлапето - Кървав Меч. Като се замислиш доста линейна история и там, нали? Няма карти, няма плаващи кодировки и умираш като ти свърши изд - то, нали? Това не прави поредицата лоша обаче. А сещам се, има "добър" край.

Свободата на движение и различните финали са съвсем отделни неща, разбира се. Общото е, че спомогат за по-малко линейност.

Не винаги е задължително книгата да е нелйнейна за да е интересна. Има много готини книги-игри, които са линейни и това не ги прави по-малко интересни, за мен Хлапето е една от тях. Има и доста други такива.
Между другото пропуснал си Синът на Пустинята- отново движение по карта.
Господарят на Зверовете-различни пътища за движение.

Умишлено съм изброил само книги-игри от 1997-98. Защото по-горе се твърдеше, че книгите-игри от времето на "Хлапето" били линейни. Затова и не съм споменал за "Синът на пустинята".

Май нещо аз не разбирам какво точно стой според vg зад термините "линейност" и "нелинейност". Бях останал с впечатлението, че основната разлика е в алтернативните (коренно различни и "дълбоки" и по възможност "щастливи") завършеци на дадено "интерактивно" четиво, където степента на интерактивност, зависи от възможност за обикаляне по карта (определено като "свобода на действие"). Което доста се различава от моето разбиране за тази двойка термини. Така че преди да продължим с коментара, ако изобщо има смисъл да се продължава - нека уточним първо това - какво е "линейна" и "нелинейна" - книга - игра или интерактивен роман, ако щеш.
Второ това има ли значение всъщност - това ли прави дадена книга-игра интересна или не.
Трето - тезата ти започва да се губи - започна от "еднообразна" история, мина преаз "кофти" завършека, за да стигнем до проблема с нейната "линейност".
Четвърто - отговаряш избирателно на посочените аргументи - така и не видях предложен от теб алтернативен "щастлив" край на историята, нито дали смяташ, че с една карта Хлапето ще изглежда по - добре.
Пето и последно - виж ако просто не харесваш поредицата, защото завършва според теб , зле за героя, въпреки че си вземал правилните решения - в това, в крайна сметка, няма нищо лошо. Но не означава че поредицата не е добра, или пък е необходимо да и търсиш проблемни места, за да задоволиш негодуванието си от горното. В крайна сметка предполагам си падаш малко или много идеалист - след като си положил усилия и си се справял добре заслужаваш награда, похвала, добър край... Уважавам идеалистите. Аз самия в много отношения съм такъв. Само дето реалността ни е за реалисти. Да. Знам поне в книгите да сме такива. И все пак - ако всички книги - игри завършваха щастливо - би било малко еднообразно нали?

Разясних какво и защо не ми допада в поредицата. Накратко всичко това може да се нарече несвобода и не се изчерпва само с една особеност, затова и разгледах различни примери за повече възможности в други книги-игри. Не очаквам някой да си промени одобрението за нея заради моето мнение, нито пък твърдя, че това е най-лошата поредица книгите-игри. Просто отрицателното, което намирам в нея, натежава.

Спора наистина става безмислен. Не даваш контрааргументи, а само преразказваш едно и също. Стига с тая "несвобода". Къде видя "несвобода"? Аз никъде. Отрицателното за тебе кое е? Така и не става ясно? Отрицателно ли е всъщност? Или просто съм попаднал на човек, който си е поставил за цел да докаже на ММ колко са кофти всичките му книги? При всеки един от случаите аз спирам с тея коментари. Наистина ми действат отегчително.

След като се порових из форума открих, че дължа извинение на vg. Последното ми предположение в горния пост е безпочвено (в по-малка или по - голяма степен). Така че vg , извинявай, че те набедих. Затвърдих и мнението си относно главната причина да не харесваш поредицата - в друг пост (относно Заплахата) изказваш мнение, че каквото и да правиш с героя, не можш да предотвариш определени събития и това те е подразнило. Ти просто си държиш на добрия край. Което продължава да прави продължението на спора безмислено.
Колкото до коренно различни завършеци в книгите - игри - не е невъзможно, но ще бъде за сметка на други страни - Реален (четивен) обем на историята, литературно ниво, стил и пр. И все пак ще бъдат ограничен брой завършеци. Пак няма да има крайна свобода да решаваш какво се случва с героя ти. Но това наистина е тема за друга тема. Още веднъж извинявай за последната част на предното ми изказване.

Няма нищо. И аз знам, че ти си имаш причини за твоите предпочитания. Главното е, че все пак можем да разберем гледището на другия, дори преценките ни силно да се разминават.

Според мен, доста голяма част от линейните книги-игри са си много готини и също са възможни за препрочитане, стига историята да е добра. А за мен, историята в Хлапето определено е добра. И затова книгата си е супер. Много от нелинейните, някои изброени по-горе, ги смятам за доста по-слаби и нямам особено желание да ги преигравам.

Току-що прочетох "Хлапето с револвера".
Да живеят дигитализаторите!
Преди време тази книга-игра ми попадна на една сергия за петдесет стотинки, обаче не я купих, понеже корицата не ми хареса.

Мисля, че тогава взех правилното решение. Съжалявам.

Майндкрайм е страхотен автор, спор няма. До момента винаги - ВИНАГИ - ми беше правил впечатление с добре изпипана игра, достатъчно познаване на материята, с която се занимава, и тъй нататък.
"Хлапето с револвера" ми направи впечатление с точно обратното - никаква игра, само попълване на разни оценки, които не повлияват по никакъв начин на финала. Още по-малко пък може да се говори за някакво познаване на материята...
Отново, съжалявам.
Преди време четох едно интервю на Майндкрайм, в което обвиняваше Блонд, Уейн и Колин Уолъмбъри, че се опитвали да вкарат литературните си претенции в книгите-игри и това било закопало жанра. Е, добре бе, да му се не знае, като мисли така, с какви очи е издал това - доста слабо, всъщност - литературно произведение под формата на книга-игра?
Не знам... ОК...

Ще има спойлери. Предупредени сте.
Първо, съжалявам(отново!), обаче доста ми е писнало от опити на някои писатели и неособено кадърни сценаристи да си придадат дълбочина на героя, като напишат на няколко места колко обичал да чете Ницше и/или Жан-Пол Сартр. Американските сценаристи доста харесват имената на тези двамата и ги ръгат под път и над път, бтв, сто процента сте го забелязали. Тук поне Сартр го нямаше, де... Да не говорим, че нищо в текста не ми даде повод да мисля, че авторът има представа за какво говори. Едно заглавие на книга и два-три цитата, които всяко дванайсетгодишно хлапе е чувало, не могат и няма да я дадат тази представа. Или поне с мен не се получава.
Непрестанното повтаряне как героят обичал да пие водка и да чете философия ми втръсна по едно време, честно. Добре бе, като толкова държиш героят ти да е дълбок, придай му проклетата дълбочина, дявол да го вземе... Вкарай малко повече детайли. Напиши ми каква музика харесва, каква художествена литература чете, какви филми гледа, какво обича да яде, ако щеш... Или поне нека ницшеанската философия има някакво значение за историята. Така стои някак... евтино.

Не че героят в книга-игра има нужда от каквато и да е дълбочина, всъщност. Просто трябва да е достатъчно готин, че да го подкрепям, нали... Или поне да не ми пречи... Не че личността на Хлапето ми пречеше по някакъв начин, просто претенциите на автора нямат покритие.

После, смазващата ЛИПСА на каквато и да било истинска конкретика беше просто... смазваща. Как и кога точно стана свалката между Джейсън и Джесика? Как така едно седемнайсетгодишно хлапе, което пребива кръчмарски хулигани, изведнъж се ползва с доверието на един от босовете в града? Защо някой ресторантьор би потърсил някакъв никому неизвестен тийнейджър за помощ, вместо някой опитен бияч? И тъй нататък. Всичко е описано отгоре-отгоре и без задълбочаване, което предвид дължината на епизодите е просто престъпно.

Най-после, литературната страна е много слаба. Съжалявам, че го казвам. Всъщност нямаше изобщо да споменавам това, ако произведението нямаше претенции за литературност. За дълбочината на главния герой вече говорих - това си е литературен проблем, но далеч не е единственият. Цялата книга изобилства от нелепи изречения като това:

Неоновата реклама на киното, което се намираше от другата страна на улицата, се опитваше да надзърне в стаята през спуснатите пердета, но те бяха достатъчно плътни, за да я спрат.

А това говори за липса на редакторска ножица там, където е била необходима. Да речем:

Неоновата реклама на киното от другата страна на улицата се опитваше безуспешно да надзърне в стаята през спуснатите плътни пердета.

Далеч от най-доброто възможно, естествено, но е доста по-кратко, а дава абсолютно същата информация. Примерно, де. А лично според мен би било по-добре изобщо да го няма.
А и... Били Кокили??? Е*ати прякора! От къде идва? Кой го е измислил и защо? Останах с впечатлението, че единствената причина да викат на детето така е, че "кокили" се римува с "камили", честно. Имал съм бая прякори, особено в училище, и зад всеки от тях е имало някакъв смисъл. Дори когато ми викаха Галфон - което продължи съвсем кратко, де...

Честно казано, уморих се да го пиша това, затова ще приключа.

Само...

Най-най-после, ЗАЩО, ПО ДЯВОЛИТЕ, КНИГАТА СЕ КАЗВА "ХЛАПЕТО С РЕВОЛВЕРА"??? Един-единствен път В ЦЯЛАТА ИГРА ми се даде възможност да използвам огнестрелно оръжие и аз отказах да го направя.

Всъщност идеята ми допадна, но...

Уфф... А тук четох, че поредицата свършвала трагично. Не исках да се наспойля, но така се случи. Съжалявам, но това е нелепост. Нищо против литературните произведения с нещастен край, но когато става дума за медиум, в който АЗ определям чрез решенията, които вземам, как да приключи историята, ТРЯБВА да има възможност за щастлив или поне оптимистичен край. Просто трябва.

Tigermaster, в следващите книги нещата откъм литература се оправят. Ако не ти се чете всичко, прескочи направо на последната.

Краят на поредицата от определена гледна точка е оптимистичен. И дава философски смисъл на историята, както и драматизъм, който е един от големите плюсове. Но пък именно тя е разводнена с доста игра и банални логически загадки.

ze BG писа: писа:

Между другото

Неоновата реклама на киното от другата страна на улицата се опитваше безуспешно да надзърне в стаята през спуснатите плътни пердета.

е доста далече от сбит изказ.

Неоновата кино реклама отсреща се опитваше безуспешно да надзърне през плътните пердета.

Съгласен. Бях почти заспал, когато го писах онова, впрочем.

Иначе... Деанам, Майндкрайм просто ме предизвиква да имам високи изисквания към него на всички нива. Не е само заради безспорното качество на игрите му като цяло(първата за Шангри и двете за викингите особено са ВЕЛИКИ, но това е отделна тема), а и заради огромното му самочувствие. Все пак като критикуваш автори като Роджър Зелазни, трябва да си готов да се представиш на ниво в литературно отношение. А читав редактор би отрязал поне една трета от първото хлапе, при това без да се загуби нито информация, нито атмосфера, нито въздействие.
Всъщност с тази игра имах и доста други проблеми, но просто се уморих да пиша тогава. А сега ми предстоят разни задачи, та нямам много време...